Наскоро любим вестник попита дали съществува средна класа в България? Пет години членство в Европейския съюз.

Зададох си въпроса-съществува ли тогава средна модна класа у нас? Може ли да се нарече българката вече пълноправно стилна европейка?

Реших да потърся отговор, като тръгна от миналото. Гледах черно-бели снимки от детството на родителите ми. Баба ми с дълга черна рокля до земята. Косата прибрана в стегнат кок. Отпред две момчета-близнаци на 5 години. Облечени в бели ризи с якички, къси черни шорти с пришити тиранти и чорапи до колената. На главите-каскети. Стегнати. Спретнати. Изглеждат безупречно. После взех студентските снимки на майка ми. Тя и нейните колежки. Бял потник. Дънки тип чарлстон от тъмен деним. Дървени платформи. Гъста права коса до под раменете с рязко скосен бритон. 70те са си казали тежката дума. Стилни времена.

Поглеждам през прозореца. Искам да видя какво носят хората днес. Първи минувач-младо момиче. Черна къса пухенка, дънки по тялото, които се губят в черни равни ботуши до коляното. Черна чанта. До момента все черно и все в различни нюанси. Коса-силно тупирана, с видими вафли за обем отдолу. Единственото цветно петно-гримът. По много от него. Като за дискотека по сред бял ден.

Това ли е днешната мода? Модерни времена, но дали стилни?

Знам, веднага ще се обвини чалгата. Копирали тази певица, приличали на онази певица. Имали ли значение? Може ли поп-фолкът да влияе изцяло и до толкова. Може, когато липсва духовната култура. Когато модата се възприема само като поредните нови „парцалки” от близкия магазин. Когато стилът се смята за даденост, а не за талант, който трябва да се култивира от рано. Истината е, че вкусът се възпитава. Точно както към хубавата храна. Като да си вземеш салата с пилешко филе на чаша бяло вино вместо хамбургер с пържени картофки и кола от някоя американска верига за бързо хранене. Вкусът има нужда от обогатяване, точно както душата. Посещение на любим магазин, разлистване на страниците на някое модно списание са като първи ред на балетно представление и билети за театрален спектакъл. Вкусът има нужда от време. От малко, но редовно време. От уважение. И най-вече да е породен от себеуважение.

Истина е, че някои се раждат надарени с уникален нюх към облеклото. Други не, но със свой талант. Какво правят тогава вторите? Оставят се в ръцете на тези с нюха. Изграждат свой под наблюдение на първите. Ходят с тях по магазините. Разглеждат списанията заедно. Коментират дрехите в пробната. Оставят се да бъдат водени, за да намерят стила си. Да заплуват леко в свой модни води. И не, не разбирайте погрешно-не става дума само за стилисти. Първите са навсякъде-приятели, познати, роднини, известни личности, певици, артисти, лица от корици и реклами. Така правят европейките. Възпитават се на стил, точно както са ги учили техните майки, както се предава от поколение на поколение. А дали българката има същите традиции? Ако не, късно ли е да ги (пре)създаде? По-добре да започне някога отколкото никога. Вече е време.

Поглеждам отново през прозореца. Снегът бавно си трупа още. Сред бялото поле минава жена с червено вталено палто, пристегнато с кожен колан и вълнена шапка с периферия. Гази смело с бежови боти в кишата. Тя не вижда пред себе си улиците, тя вижда подиум. А аз току що видях моят водач, от първите.

Източник заглавна снимка: www.lostbulgaria