Тя тежи само 2 грама и за гиганти сред тях се смятат индивиди с дължина на тялото от цели пет сантиметра. Винаги гладна, етруските  земеровки буквално се хранят  24/7, защото миниатюрното им телце губи толкова бързо топлина, че ако не си набавя храна непрекъснато е заплашена от смърт, само за 3-4 час без храна а изпада в ступор (вцепенява се от студ).  В България тази животинка се среща около Атанасовкото езеро и се счита за застрашен вид.

Още инфо:

Галерия:

Откриването на най-малките бозайници!
До началото на 70-те години на XX в. за най-дребен бозайник на нашата планета се приемала т. нар. етруска земеровка. Тя е открита още през първата четвърт на XIX в. Но дълго време след това мнозина учени се съмняват, че такова животно изобщо съществува и едва десетилетия по-късно, чак през XX в., се доказва, че то наистина живее на някои места на нашата планета. Историята на преоткриването на този извънредно интересен миниатюрен бозайник е следната.
Още в началото на 20-те години на XIX в. италианският зоолог Сави намира край гр. Пиза в Италия, в гнездото на сова костици от някакво съвсем дребно животно. Той установява, че това са части от скелета на някакъв неизвестен дотогава насекомояден бозайник лилипут. През 1922 г. този учен описва по намерения костен материал новия вид, като го кръщава Сорекс етрускус (Sorex etruscus), което значи етруска земеровка.
Много дълго време след находката на Сави никой зоолог не намира подобно животинче или части от неговото тяло. Ето защо мнозина специалисти се съмняват в съществуването на този вид, още повече, че ползващи се с голям авторитет учени твърдят, че на нашата планета не би могъл да съществува такъв дребен бозайник. Според техните изчисления представител на този клас животни с маса, по-малка от 2,5 гр е немислим, тъй като той не би имал нормална обмяна.
Минават доста десетилетия, докато германската зооложка Аделайд Геретс чак в началото на XX в., успява да потвърди съществуването на описаното от Сави бозайниче. Тя дълго време полага напразни усилия на о-в Сардиния да намери загадъчното животинче и едва по-късно щастието най-после й се усмихва.
Всяка сутрин д-р Геретс изминава по 8 – 10 км, като проверява заложените от нея 300 капана, които представляват отворени отгоре и заровени на известни разстояния една от друга метални кутии. Веднъж при поредната проверка германската зооложка намира, за голяма своя изненада, един екземпляр от търсеното бозайниче. За съжаление ровеното животинче е мъртво и причината затова се изяснява едва след известно време. Окуражена от тази си сполука д-р Геретс продължава да залага капани и успява да улови още седем индивида от етруската земеровка, и то живи. Тя дава веднага на малките бозайничета храна – скакалци, земни червеи и едри бръмбари, и както става ясно по-късно, с това спасява живота им. След нея и други учени успяват да уловят етруски земеровки и постепенно тайните на миниатюрния бозайник се разкрити.
Етруската земеровка или както я наричат още белозъбката джудже понастоящем носи научното име Сункус етрускус (Suncus etruscus). Нейното телце достига едва 3,5 – 4,5 сm дължина, а опашката й – 2,2 – 3,1 сm. Масата на малкия бозайник е най-много 1,2 – 1,7 g, т.е. 48
доста под границата, която са смятали за възможна въз основа на своите изчисления някои зоолози. Етруската земеровка има стройно телце с относително голяма глава, като муцунката й е източена напред подобно на дълго и подвижна хоботче. Тялото е покрито с гъста, канелено-сива козина на гръбната страна, докато тази по долната страна на животинчето е по-светла. Ушите на етруската земеровка са сравнително големи, стърчащи над късата космена покривка на главата й.
Малкият бозайник има една изумителна потребност – той трябва почти непрекъснато да яде. Обяснението на този факт е чисто физиологично. При толкова малко телце, за да се компенсира излъчваната чрез кожата топлина, е необходимо непрекъснато да се набавя енергия чрез поемане на храна. Тъкмо поради това етруската земеровка е буквално ненаситна. За едно денонощие малкият хищник изяжда обикновено два пъти повече храна, отколкото тежи самият той (за сравнение – представете си човек, който изяжда около 150 кg храна дневно!).
С тази ненаситност се обяснява и друга една физиологична особеност на белозъбката джудже. Това животинче почти не спи, тъй като едва ли не през цялото денонощие е принудено да лови и яде животни, които представляват негова плячка. Пак с неутолимия му глад се обяснява и друга негова особеност. Макар и дребна на ръст, етруската земеровка напада дори такива животни, които са по-едри и не съвсем безопасни противници за нея. Тя напада големи паяци, бръмбари и дори гущери, които са дълги до десетина сантиметра. Трябва да се спомене и следният важен факт: ако малкият бозайник гладува повече от 3-4 часа, той умира от гладна смърт. Тъкмо поради това първата намерена от д-р Геретс белозъбка джудже е била намерена мъртва – попаднала в капана, тя доста часове е останала без храна. Ала в хода на своята еволюция този насекомояден бозайник е придобил и едно интересно приспособление – при невъзможност да си намери храна той изпада в летаргичен сън и спи така около два часа. През това време телцето му е свито на кълбо, чрез което се намалява до минимум излъчването на топлина от неговата повърхност, тъй като биохимичните процеси в миниатюрния организъм почти напълно замират. Ако обаче и след събуждането си земеровката не успее да улови някаква плячка, то фаталният й край е неизбежен.
Белозъбката джудже е забележителна още в едно отношение. Тя е „световен рекордьор”.. .по честота на биене на сърцето. То бие до 1300 пъти в минута! За сравнение при слона сърцето бие 27 пъти в минута, при човека – около 70 пъти, а при колибрите – до 615 пъти. Продължителността на живота на този съвсем дребничък бозайник е максимално 16 години, но неговото съществуване е много интензивно.
Днес се знае, че етруската земеровка има доста широко разпространение. Тя се среща в Италия, Испания, Южна Франция, Сицилия, о-в Сардиния, Гърция и Северна Африка, Закавказието, Средна Азия, Арабския полуостров, Иран, Индия, о-в Цейлон, Южен Китай и страните в Индокитай. Разпространението на този миниатюрен бозайник в България не е доказано.
Белозъбката джудже обитава най-често градини, които се намират близо до села, но се среща понякога и в гористи местности и дори в жилищата на човека.

До 1973 г. белозъбката джудже се смята от зоолозите за най-дребния бозайник на нашата планета. През тази година обаче тайландският зоолог Кити Тонглонгия открива един още по-малък представител на този клас животни. Това е миниатюрен прилеп, който е кръстен Кразеониктерис тонглонгиай (Craseonycteris thonglongyai). Той тежи едва около 2 гр, дължината на тялото му е само 2,9 – 3,3 см, а размахът на крилата му – 5,5 см. Този съвсем дребен крилат бозайник обитава карстови пещери край реката Квай. Храни се с мухи и някои други насекоми, които лови в близките бамбукови горички. Прилепите от вида Craseonycteris thonglongyai почиват на малки групи по стените на пещерите, но дори при най-слаба светлина веднага излитат навън.
Биологията на този изключително дребен бозайник, чието тяло има по-малка дължина и от това на етруската земеровка, още не е добре проучена.