Дисекция на любовта


слага вериги на краката й. Оковава й ръцете с белезници, понякога й запушва и устата за няколко часа. Елеонора харесва това. Приема връзването като форма на любов.
Виктор е на 49 години. Женен. Има любовница. Разведена, с едно две деца. Двамата се срещат веднъж в месеца. През останалото време връзката им преминава в писане на писма. Той й казва, че тя е любовта на живота му. Тя е самотна.
Списъкът на тези хора може да е безкраен. Публикуват изповедите си в Интернет. От една страна искат да говорят за това, което се е случило с тях, докато са търсели любов. От друга държат да останат анонимни. В мрежата са достатъчно скрити, за да разсъблекат душата си.
Хора, които са самотни или обичат точно в онази степен, която граничи със сериозно заболяване. Някои дори не признават, че са стигнали чак до там. Има и такива, за които е задължително да си влюбен. Дори няма значение точно в кого, сякаш е важно единствено изгарянето от самото усещане. Докато не преминеш през всичките стадии на една любов – влюбване, обич, приятелство, страст, зависимост, болест…

Обич или влюбване? Що не каза, че си била подкожна?

Срещите в хотел вече са омръзнали и на двамата. Всеки път се повтаря едно и също. Леко насмешливият поглед на жената от рецепцията: „За цяла нощ или „почивка“ за четири часа?“ Отговорът е един и същ: „За почивка, ако може“. После трескаво разсъбличане из хотелската стая.
Виктор и Кристина се познават от една година. 16 е неговият стаж в брака. В началото любовта им е платонична. Страстта се промъква по време на дългите разговори в Борисовата градина. Но и двамата взаимно се убеждават, че са само много добри приятели. Нишката се накъсва в писмата, които сякаш са проекция на страстта след разходките. През цялото време връзката им е много повече епистоларна. Като диалог на влюбването:
Той: „Направо ми е празно. Прибрах се вкъщи и ми липсваш. И на кого да се оплача, на близките ли? Що не каза, че си била „подкожна“?“

Тя: „И на мен ми е празно. Крепеше ме мисълта, че ще мога да те видя. Нали знаеш онова усещане, когато си някъде и каквото и да се случва, остава встрани от теб, защото душата е съвсем другаде, намерила най-после убежище.“
Те дори не слагат име на любовта си. Сякаш ако кръстят с думи това, което им се случва, то ще изчезне в съвсем друго измерение. И само се питат дали могат един без друг.
Той: „Минали са 5 часа и ми липсваш по-остро отпреди. Не можах да ти се порадвам. Не размишлявай дали можеш без мен, защото можеш, повярвай ми. Аз бих се лишил от радостта, празника, от вдишването. И би ми останала само въздишката.“
Тя: „Понякога е дори болезнено усещането – сънувам те, събуждам се, няма те… Самотата в дните, в които не си до мен, започва да се надува и се пръска на финалната права като евтин балон от селски панаир.“
Той и Тя се разделят тривиално. И двамата не издържат на напрежението от връзката извън брака. Има любов – няма любов.
Той: „Ще кажеш, че съм страхливец, който избира по-удобното. Наистина изпитанието на моя характер щеше да е по-пълно, ако бях свободен от дълга си. Но не аз избирам – просто ти избра по-естественото, по-нормалното. За какво да се насилваш да обичаш човек, който не може да ти даде 24 часа в денонощието. Ще те обичам като мил човек. Винаги.“

Зависимост. Дневниците на една прикована жена

Здравейте! Аз съм Елеонора. Приятно ми е… Елеонора започва да публикува разказите си в Интернет-форум „Любов“ преди около година. Описва усещанията си простичко. Как можеш да ги синтезираш в разстоянието между две оковани в белезници ръце:
„Омъжена съм от две години. Моят съпруг ме превърна в робиня. Той ми поставя кожени белезници на ръцете и на краката, когато ме оставя сама вкъщи. Така прекарвам доста време всеки ден. Не работя, почти не излизам. Белезниците са с достатъчно дълги верижки между китките и глезените, така че мога горе-долу да се обслужвам и да се придвижвам из къщи. Преди време се скарахме и аз реших да остана известно време сама. Взех пари и малко багаж и заминах при мои приятелки от провинцията. След две седмици се върнах. Чувствах се ужасно ненужна и сама. Започнахме на шега. Мислех, че ще продължи не повече от седмица. После видях, че на съпруга ми това много му хареса. Гледаше ме с нескрито обожание. Продължихме. Усещането да съм робиня на любовта си е нещо много комплексно и доминиращо в мислите ми. Колкото и парадоксално да звучи, когато стоя вкъщи завързана и със запушена уста, аз се чувствам спокойна и свободна от необходимостта да взимам решения в ежедневието. Постепенно, усещането, че съм абсолютно зависима от волята на любимия човек, започна да ми доставя някакво особено удоволствие. Сега зная, че когато му подавам ръцете си, за да ми сложи белезниците, аз му поверявам живота си. И което е по-важното – той поема тази отговорност и я носи ежедневно. Аз мисля, че това се нарича любов.“

Страст. До Венеция и назад

Милена е на 25 години. Емигрирала е със съпруга си в Белгия. Там двамата живеят в триетажна, ипотекирана къща. След раждането на второто дете тя изпада в тежка депресия и се пристрастява към шоколада. Чувства се виновна, яде го тайно. После крие опаковките из всички стаи – под килима, в чекмеджетата, под дюшека на детското креватче. Когато съпругът ги намира, започват да се карат. Иска тя да отиде на психиатър. Смята, че рязката промяна в характера є е заради носталгията, която изпитва в чуждата държава. Милена се затваря още повече. „Изолира “ се в Интернет. Там се влюбва. Двамата се запознават в ICQ. Той също е емигрант, но живее във Венеция. Представя є се като търговец на мебели. Постепенно тя започва да прекарва все повече часове зад монитора, за първи път опитва да прави виртуален секс. Съпругът є се кара, че е напълняла след раждането, мъжът от интернет казва, че тя е неговата „венецианска роза“. Пише мили думи, споделя, че откакто двамата са се запознали, другите жени вече не го привличат. Предложението Милена да дойде при него във Венеция идва след два месеца почти непрекъснати разговори в Мрежата. Уговарят се тя да бъде при него пет дни. Нейната версия пред семейството е, че ще гостува на близки в България.
Следват пет дни страст като горещ шоколад. Милена разказва, че през това време почти не е излизала от стаята му. Преди да се върне обратно в Белгия, си обещават, че непременно ще се видят отново. После идва ударът – получава анонимно писмо, в което има линк към порносайт. Вътре са снимки и кратки филми от „венецианската среща“. Намира ги и съпругът й. Развеждат се, а двете деца остават при него. Милена се връща в България. Сега се лекува в психиатрия. Вече не яде шоколад.

Болест. Who else?

Ангел е на 35 години. Компютърен специалист, цикличен алкохолик. Преди шест години се разделя с приятелката си и оттогава поддържа спорадична връзка с проститутка от квартала. През останалото време се запознава в Интернет с жени от цяла България. Следва дълга кореспонденция, завършваща със среща в апартамента му. Правят секс, говорят си за любов и накрая те си тръгват. Александър казва, че започва да се приема като „вибратор“, а е търсел през цялото време чувства. За да може да спре да пие. За да се измъкне. Краен песимист е. Твърди, че за него любовта е форма на болест. Също като тумор, който трябва да се реже, преди да се е развил. Излива всичко това в писане. Александър е един от най-популярните автори в Интернет форумите. Там той е анонимен, подписва се с многозначното 1. 44.

„Защо пиша ли? Ако седнем някъде на по питие и започна да ти говоря това, което виждам и мисля, след 10 минути ще откачиш по простата причина, че всеки избягва да мисли за това, как прави вълни в собствените си и чужди… Всичко винаги е на ръба. Намирам битието екзистенциално. Съвкупност от крайности. Представете си, аз ви държа за ръка, обичаме се. Любовта прелива и когато седнем в някое препълнено заведение, на хората им става неудобно да седнат на нашата маса. Преди това сме минали през поне 10 просяци, млади жени със замръзващи бебета, сводници и зъзнещи курви. Някаква пияна мутра те хваща за задника, докато танцуваш, а аз се чувствам толкова мъж, колкото Азис сред огромните горили в клиповете си.
Какво са чувствата, приятели и съседи? Нещо необуздано, кратко и витално. Бъбреците ми отразяват отровата. Пил съм от 3 дена. Алкохол, 40 градуса, не кайсиев сок. Изведнъж се замислям. Защо така става? Ами не знам. Винаги обвинявам сънищата. Те изпълват абсурдното и по някакъв начин го толерират. Лягаш по гръб в спалнята. Малка въздишка, яка псувня. Прозорецът е зацапан и се радваш, че няма кой да го измие. Най-накрая заспивам. Сънувам, че съм някъде в Родопите. Жега. Мухи. Стръмна пътека. И изведнъж – малък параклис, появил се сякаш от нищото. Другите сумтят, потят се обилно и псуват как изобщо са тръгнали след обилния запой, да се катерят по чукарите. Влизам вътре и виждам иконите. Блъсва ме като лавина. Мястото е като живо. Усеща се чиста енергия. Излизам навън и си мисля за любовта. На онези жени, които през последните месеци преминаха като конвейер. Любовта винаги я има. Но някак се е изкривила и е с друга форма. Гротеска на самата себе си.“