Негативните последствия от ускорения ръст на цените са повече от очевидни - те изяждат паричните спестявания, свиват покупателната способност и препятстват способността на предприемачите да планират дългосрочно. Важният въпрос в главите на всички е дали има риск от хиперинфлация и сценарий като от средата на 90-те години. Към 2021 г. обаче този въпрос ни насочва към действията на Европейската централна банка, както и в по-общ план на големите централни банки изобщо.  В десетилетието между 2010 и 2020 г. свикнахме на относително бавен ръст на потребителските цени, особено в сравнение с бързото повишаване на заплатите и доходите като цяло. През последните няколко месеца отчетливо високият темп на нарастване на цените обаче върна темата на преден план. Промяната е движена от няколко взаимнообвързани фактори - цените на суровините, „отложената инфлация“ и политиката на централните банки.

На първо място, инфлацията далеч не е хомогенна - повишението на общия индекс на потребителски цени с 3% на годишна база през юли /последните официални данни/ не е индикативно за реалното влияние на ръста на цените върху домакинските бюджети. Причина за това е много различната динамика в цените на различните стоки и услуги - докато

спрямо юли миналата година ръстът при транспорта е 14,4%,

то при храните повишението е с 1,8%, а при облеклата дори се наблюдава лек спад, с 1,1%.

На по-ниското ниво на агрегация виждаме и основните двигатели на ръста на цените - на годишна база индексът на животинските и растителни масла е нараснал с цели 25%, на газообразните горива - с 47%, на горивата и смазочните материали за личния транспорт - с 25%, на топлоенергията - с 13%. Доста по-бързият ръст при тези ключови за домакинските бюджети групи (заедно с много високите цени на жилищата в големите градове) обяснява и защо този път темата е в центъра на публичния дискурс.

Трудно е да се подредят по важност факторите, които тласкат нагоре потребителските цени през последните няколко месеца. На фона на значителния ръст на горивата и енергийните продукти няма как да не се спрем на голямото повишаване на цените на суровините на международните пазари. От началото на годината средните цени на суровия петрол почти са се удвоили до равнища от 70-75 долара за барел, сходна е динамиката и при природния газ. Те обаче до голяма степен зависят както от обема на добива, така и от регулярните доставки на суровини. Трябва да имаме предвид и влиянието на цените на енергоносителите върху практически всички потребителски стоки - когато транспортните разходи растат благодарение на по-скъпите горива,

това се отразява на крайната цена в магазина на всичко.

Не трябва да забравяме обаче, че петролът поскъпна с много, но в сравнение с драматичния срив през 2020 г. по време на първата вълна на пандемията и последвалото практическо блокиране на транспорта, търговията и индустрията. В по-дългосрочен план цената на петрола е сходна с тази през част от 2018 г., и чувствително по-ниска от периода между 2011 и 2014 г.

В този смисъл, по-високата инфлация от последните няколко месеца може да се разглежда и като функция на чувствително по-бавния  темп през последното десетилетие. Въпреки опасенията (и опитите за въвеждане на ценови контрол) дори през кризисната 2020 г. при потребителските цени не се наблюдаваше особена динамика, а в периода 2014-2016 г. - дори спад. В България, а и в цяла Европа, част от дефлационните тенденции бяха подкрепяни от остатъчните ефекти от глобалната финансова криза от 2008 г. и последвалата дългова криза в еврозоната. В същото време обаче доходите на домакинствата растяха, което води със себе си по-голяма покупателна способност. Оттам повишеното търсене тласка нагоре ценовите равнища. Не е без значение и влиянието на отложеното потребление в хода на кризисните месеци, когато разходите на домакинствата бяха фокусирани най-вече върху стоките от първа необходимост. Комбинацията от тези два фактора означават, че част от ръста на цените, който наблюдаваме днес, е своеобразна „отложена инфлация“.

В средносрочен план обаче най-важният фактор е повишеното парично предлагане. Кризата подтикна

правителствата в Европа масово да „развържат кесиите“

- но това означаваше многократно по-високи бюджетни дефицити, финансирани на практика неограничено с новосъздадени пари от ЕЦБ. Отделно започва и подкрепата за нови публични разходи чрез плановете за възстановяване, които отново ще се финансират с нов дълг на международните пазари. Това неизбежно води до ръст на потребителските цени като отложен, вторичен ефект. Сходно въздействие имат и мерките за повишаване на доходите, стартирали и представени като временни и антикризисни от предходното правителство, сега, изглежда, всички партии в синхрон предлагат различни увеличения за сметка на осигурителните фондове и държавния бюджет. Доколкото следкризисният период ще е белязан от големи публични разходи за възстановяване на икономиките, този фактор най-вероятно ще тласка нагоре и потребителските цени.