Човек е изключително уязвимо същество. Той има нужда от чист въздух и храна, подслон и всичко това щеше да има значение, ако голяма част от сетивата му работят. С времето сме свикнали да излизаме от строя. В един момент зрението ни се влошава, след него и слухът започва да не работи, както очакваме, но поне ги имаме. Какво правим, ако никога не сме разполагали с нищо подобно? Нека обърнем внимание на Хелън Келър, която не разполага с нито едно работещо сетиво. Тя сляпа и няма никакъв слух.
Представете си, че се раждате в един свят, в който не може да комуникирате с никого, не знаете как да говорите, не знаете какъв е аромата на розите, не сте чували никога дори песента на птичките. През 1888 г. Хелън пристига в института Перкинс и има приятел – нейната учителка и за родителите ѝ – божество. Ани Съливан ще бъде един от най-близките ѝ хора в рамките на следващите 50 години. Скоро те успяват не само да променят мнението на обществото относно глухите и слепи хора, те ще покажат, че всички не само могат да се адаптират с минусите, оставени от съдбата, те ще покажат, че всеки има доста добри шансове да се наслади на много по-качествен живот, както се досещаме.
Как обаче приятелството им продължава толкова много? При първата им среща, Хелън е на 6 години, Съливан е на 20. Знаем, че децата могат да бъдат изключително жестоки и никога не прощават на различните от тях, следователно може да бъдете сигурни, че живее в един не само ограничен, но и жесток свят, в който всеки се подиграва. Тишината идва, когато е едва на 19 месеца. След това можем да си представим, че детето често е нападателно, защото не може да разбере кой е около него, понякога била агресивна със съучениците си, понякога и със самия учител. Понеже не може да се изразява, агресията е единственият ѝ начин да комуникира. Въпреки това новата учителка не се отказва, а просто започва да търси нов подход, с който да даде повече възможности.
Съливан е изпратена от директора да отиде в дома на момичето в Алабама и да започне да обучава детето. Необходимо е търпение, доверие и будистки контрол, за да може да се осъществи някакъв контакт. Учителката все пак започва да работи много галантно и спокойно, използва методите на предишния директор – Самюел Гридли Хауи. Същият е успял преди години да научи на английски младо момиче, като поставя етикети с по-дебели и релефни букви, за да може да се разчитат и усещат. След това започват да се местят една по една, за да може да се именуват обектите. Технологията се нарича „Сричане с пръсти“.
Тук трябва да приемете, че имате нужда от много търпение и един ден, докато пръстите на детето минават през думите вода, ръцете ѝ се мокрят, за да покажат какво наистина трябва да е усещането за вода. Това е първият успех след няколко седмици и в този тъмен и тъжен свят, започва да се разкриват някои много сериозни и щастливи шансове за успех. Много по-късно самата Хелън ще признае, че ѝ се е налагало да изследва и да разбере какъв е света около нея, използвайки своите ръце, получавайки шанс да се докосне поне до някакъв свят.
Колкото повече информация се добавя, толкова по-вълнуващо става всичко. Двете напускат Алабама и заминават в Перкинс през зимата, където прекарват много години, докато Хелън се учи да комуникира свободно. Прекарва времето си и с други деца, които страдат от същия проблем, но скоро ръцете работят извънредно, за да покажат и да разкрият затворените души в тялото. Момичето се научава да чете и брайловото писмо, с което комуникацията става много по-лесна, разбира как да бъде по-нежна, да докосва хората, да опознава лицата им, да не е кълбото от нерви, които никога не сме успявали да открием.
Една от най-големите трудности е да се научи да говори, но успява и се справя повече от отлично, проблемът обаче е, че никога не успява да чуе своя собствен глас, най-вероятно го е усещала, но само толкова. Днес училището продължава да работи и можем да се досетим, че много хора минават през него. Всеки от 3 до 22-годишна възраст може да успее да получи метод за комуникация. В Перкинс всеки получава шанс да опознае света и да се научи да комуникира свободно. Според учените, този проблем може да засегне мнозина, но центърът е на мнение, че никога не се губят напълно и двете качества, има някакви следи от тях, но не достатъчно, за да може животът да продължи нормално. За тях е необходима по-специална грижа, но с правилните методи установяваме, че няма нищо невъзможно.
Съливан продължава да разказва метода си и да го предлага, за да може и бъдещите учители да продължат да обучават децата с докосване и опознаване на различни предмети. Днес ситуацията е и малко по-добра, защото се предлагат и различни инструменти, с които слухът да се подобри, но както се досещаме, Хелън не е имала този шанс. До днес всички методи се използват и дават точно този резултат. Учените обаче признават една много важна подробност – не всяко дете се учи с еднакво темпо, което ги принуждава да бъдат внимателни, да обръщат много внимание и да се грижат, за да успеят да покажат какво наистина трябва да се случи с буквите. За мнозина този метод би могъл да се стори много непосилен, но за тези деца няма никакво друго решение.
Една тъжна новина е, че САЩ има много хора, които след 55-годишна възраст могат да изгубят слуха си и зрението си едновременно, а това ги поставя в една от най-големите и рискови групи. Общият брой на хора с това заболяване е близо 14 милиона души. Следователно постижението на тези учители е повече от животоспасяващо
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. kvg55
5. varg1
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. sparotok
9. mt46
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. deathmetalverses
14. samvoin
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. hadjito
6. manoelia
7. mimogarcia
8. samvoin
9. bateico
10. sekirata