Не съди, за да не бъдеш съден! Колко често повтаряме тази библейска заповед в ежедневието си, но дори не се замисляме за истинското й значение. Аз също не правя изключение. Затова днес ще ви разкажа една история. Тя е за моята съседка, която дълги години обвинявах в предателство, докато веднъж попаднахме в обща компания и тя ми разкри душата си.Мъката на една 30-годишна жена: Някъде дълбоко в сърцето си знам, че майка ми наистина не ме обича

„Знаеш ли колко е трудно, когато всеки те сочи с палец? Вечните осъдителни погледи и шушуканията зад гърба. Повечето идваха от хора, които не познаваха нито мен, съпруга ми или живота ни. Лесно е да се съди, когато не си изживял подобно нещо! Със съпруга ми много желаехме да имаме дете, но все не можех да забременея. Дълго, много дълго се лекувах. И когато станах на 34 години, най-накрая родих дъщеря си. Дъщеря ми се оказа с тежка умствена изостаналост и цял куп други заболявания. Но толкова дълго бях чакала това дете, че не се страхувах от нищо. Да, но тя ни създаваше много проблеми. На шест години все още стоеше с памперси, пиеше от шише и не можеше да говори. Лекарите не намираха разрешение на проблема и се налагаше да чета специализирана литература, за да мога да отглеждам дъщеря си. Въпреки това, резултатите бяха нулеви. На всичкото отгоре детето стана агресивно. Нахвърляше се върху мен и баща си с юмруци, хапеше и дереше. Взимаше някоя играчка и я стоварваше върху главите ни. В апартамента ни цареше пълен безпорядък. Нищо ново не можех да купя, защото тя чупеше, мачкаше и захвърляше. Беше трудно да се борим с нея. За възрастта си беше яко момиче, висока и много силна. Ние дори купувахме дрехите й не от детския щанд, а от този за възрастни хора. Не мога да кажа, че смирено носихме тежкия кръст. Понякога, когато я разхождах по улиците, виждах щастливи родители да държат за ръце техните здрави деца, си задавах въпроса: „Защо точно на мен се случи това нещастие?“. Обичах работата си, но заради дъщеря ми се наложи да я напусна. Имаше дни, в които нервите ми не издържаха и се питах, кога ще свърши всичко това.

И тогава се случи чудо! Забременях за втори път. Въпреки голямата радост, със съпруга ми се страхувахме, че синът ни може да се окаже със същото заболяване като дъщеря ни. За щастие бебето се роди здраво, без никакви признаци за психични отклонения. Дъщеря ми продължаваше да става все по-агресивна и веднъж обърна количката, в която новороденият й брат спеше. Всичко се размина добре, синът ни остана невредим. Именно в този момент ми мина през ум да я изпратим в интернат. Боях се от реакциите на съпруга ми и не се осмелих да споделя с него идеята си. Коя майка дава детето си в дом? Но една нощ дъщеря ми, която винаги заспиваше трудно, се промъкна в стаята на брат си и нарисува цялото му лице със син флумастер. Синът ми се разпищя, а тя избяга. Ами ако беше забила флумастера в окото му?Мъката на една жена: Годеникът ми ме заряза, защото забременях, а собствената ми майка ме изхвърли. Но Господ си знае работата

На следващата сутрин казах на мъжа ми, че искам да дам дъщеря си в интернат. Той дълго отказваше, но в края на краищата успях да го убедя. От нашето решение зависеше не само животът на сина ни, а и нашата безопасност. Сега редовно посещаваме дъщеря си в интерната и дори планираме да я вземем някой уикенд, когато брат й малко поотрасне. Обичаме я, въпреки че никой не ни вярва!“