Дневникът на една жена в развод: Любовта, без която не можем , посветен на едничката движеща сила в човешкия живот      /Благородните лъжи и любовта Време ли е за раздяла? Мъжката гледна точка: За лъжата и изневярата

Епизод 13: За брака... Цинично!

Любовта, без която не можем и която се случва като в приказките. Но не онези за принцеси, дракони и смели принцове. А в приказки като Шрек – пълни с болезнен реализъм, въпреки че и там краят е щастлив.

Много от пишещите коментари под текстовете отдавна призоваха да си намеря мъж или се чудеха от къде толкова смелост да предприема тази крачка. И знам, че отговорът отдавна е ясен – влюбих се. Като ученичка. С всички съпътстващи признаци – не се хранех, не спях, лъжех под път и над път... Слава Богу оцелях! И обектът на влюбването също. Но все пак да разкажа.

Всичко започна 4 месеца преди да вземем решението да се разделим. При това толкова класически, че звучи като виц. Мъжът ми замина в командировка, аз отидох на едно парти, където просто се запознах с приятел на приятел...

...и няколко часа по-късно светът ми се взриви. Избухна, разпиля се на парченца и започна да се събира отново. Но картината, която се образуваше, беше непозната за мен. Менеше се като стара руска картичка с "Ну, погоди!", в която вълкът ту държи зайчето, ту го е пуснал и му се усмихва.

Усещането, че се намирам в стая с криви огледала все още не ме е напуснало. Защо ли? Защото се влюбих в женен мъж. Животът ме постави в ситуация, която няколко години по-рано бях изживяла, но от другата страна. Тогава разбрах как се е чувствал мъжът ми – като в капан. Чувства срещу дълг. В мъжкия живот това е тежко уравнение. И по-лошото е, че няма правилно решение. Или ще минеш през себе си, защото честта го изисква – имаш семейство и отговорности, или ще се превърнеш в поредния, сочен с пръст, че е "зарязал" съпругата и децата си.

Това, заради което обвинявам своя съпруг е, че когато имаше възможност за избор, не намери смелост да последва сърцето си. Защото тогава той беше истински влюбен.

Но да се върна на усещането за кривите огледала – това е такава ситуация, в която ти сам осъждаш постъпката си като "грешна", а реално не виждаш нищо толкова нередно в нея. Какво лошо има в това двама души да се обичат?

Най-популисткият отговор ще гласи: "Нищо, докато не започнат да вредят на хората около себе си."

Но, когато си бил от двете страни, започваш да осъзнаваш, че третият човек никога не е причина. Той е следствие – на проблемите, неразбирателството, липсата на емоции... Всичко, което може да те гнети в една връзка и което потискаш заради идеята за семейство, заради пари, здравословни проблеми и какво ли не още. Сетът е шарен и тази тривиална ситуация може да има безброй разновидности. Но в основата й стои едно-единствено нещо – двама души вече не са един за друг.

Тогава огледалата престават да бъдат криви. Тогава виждаш, че в желанието си да угодят на модела, да не наранят някого, когото все пак са обичали, да не наранят близките си, децата си... поради хиляди причини един мъж и една жена намират смисъл да бъдат заедно, за да споделят несподеленото. Онова, което винаги им е липсвало и което са смятали, че няма смисъл да търсят.

После се прибираш у дома и огледалата отново стават криви. Изцяло в ръцете на всеки един от нас е дали и как ще си ги "изправи". Честно казано, решението за раздяла е много по-лесно при жените. Колкото и невероятно да изглежда. По закон децата остават при майката.

Аз, признавам, се оказах неспособна да поддържам връзка с двама мъже едновременно. А и не намирах смисъл. От една страна, ясно осъзнавах липсата на емоции от страна на съпруга ми, а от друга – имах стимул да искам да бъда сама. Въпреки това смятах, че му дължа поне малко време – да се осъзнае, да види промяната в мен, да попита, да направи опит да привлече вниманието ми.

Аз също имах нужда от време – да оценя ситуациите и да си отговоря на въпроса "защо". Човекът, в когото съм влюбена не биваше да е причина за раздялата. В крайна сметка, желанието ми да поема живота си в ръце и да престана да бъда необичана беше на първо място. Не можех да си позволя да натоваря емоционално друг за моите решения. Още по-малко можех да поставя условия или да имам очаквания той да направи същото.

Чувствата ми са това, което ми дава криле и свобода. Последното, което искам е да задължавам някого с тях. На едно тъжновато женско събиране веднъж чух: "Жените сме като маймуни. Никога не пускаме един клон, преди да сме се хванали за друг!"

Донякъде мога да се съглася. В моя случай обаче "клонът" е по-скоро емоционален, отколкото физически.

Понякога ми е трудно да обясня, че в момента нямам нужда от мъж, който да живее с мен. Точно спрях да гладя ризи и да сортирам 10000 чифта еднакви на вид чорапи. Спрях да питам какво да приготвя за вечеря и какво искаш да облечеш утре? Престанах да се съобразявам къде да заведа децата на почивка и кога... Имам нужда да се насладя на свободата си.

И на любовта. В целия й блясък.

На тези, които вече са в стаята с кривите огледала мога да кажа – Изправете си ги! По вашия начин. С вашите средства. Единственото, което има значение, е вие да сте щастливи.

За всички останали панаирът или предстои, или е минал. В първия случай дори и да го видите наблизо, винаги може да изберете да не отидете, но пък могат да ви заведат. Никога не се знае! Във втория – изобщо не може да сте сигурни, че шатрите няма отново да се опънат някъде около вас и някой изневиделица да ви придърпа в онази с кривите огледала.

Но, както казва Джони Деп в ролята на Дон Хуан Де Марко:

"Има само четири важни въпроса в живота:

Какво е свято?

От какво е направен духът?

За какво си струва да живееш?

За какво си струва да умреш?

Отговорът на всички тях е само един - Любовта!"