Здравейте, искам да споделя с вас печалния «чуждоземски» опит на семейството ми, който е в пряка връзка с измислените, пожелателните, недоформулираните и направо вредни закони, тъй като са по същество фашистки и тоталитарни (чиновникът и държавата се разглеждат като върховен ценностен арбитър) постулати на готвения закон за детето.

Във Франция по донос (2008-ма г.) ми бяха отнети всичките деца (най-малкото на 2,5 години). За претекст послужи постнаталната депресия на съпругата ми, а за да могат и мен да ме изкарат за несъстоятелен родител, постфактум ми спретнаха една психиатрична експертиза, в която от първата до последната дума, всичко е лъжа. Рапортите и анкетата на социалните служби бяха, както това установих впоследствие, писани по образец, в който нормални факти от ежедневието, включени за достоверност, бяха преплетени с взети от единен шаблон формулировки, в които забележете, се споменаваше не за насилие над децата ни и не за лоша семейна среда или за слаби училищни резултати а за РИСК от всичко това, ако децата ни (щастливи и в отлично психично здраве) продължавали да живеят с нас, както това се отбелязвало в доноса, на който имали доверие, тъй като бил направен от доброволка в една от тяхните благотворителни организации. Добавете към това и предразсъдъците и расизмът на французите (прокурорът ми заяви, че не му трябвало да чете мои документи, защото бил посещавал Б-я и Р-я и видял как тамошните мъже се държали като «паши» с жените си) и ще разберете защо и доказващата пълната ми нормалност българска експертиза и всички други свидетелства в защита на семейството ми дори и не бяха разгледани от съда (да не говорим пък за наличието на каквито и да било съдебни дебати). Между впрочем, едни и същи са съдиите и на първата и на втората (апелативната) инстанция, които разглеждат делото (вече по три пъти всеки) и естествено не искат да си признаят, че са допуснали и най-малката грешка при постановяването на отнемането на децата – по статистика, в 99% от случаите, те следват безпрекословно препоръките на социалните служби. Конкретно за нас – първоинстанционната съдийка ми заяви (на второто явявяне пред нея), че въобще не я интересува какво аз съм твърдял в своя защита и че «докато вие г-н Танушев продължавате да оспорвате решенията ми, то вие не сте готов да видите децата си вкъщи и това може да продължи още много години». Апелативният съдия пък, заплаши адвоката ми (адв. Алексиев, същият, който водеше и защитата на мед. ни сестри в Либия), че ако продължава да настоява делото да се гледа по същество, ще го изгони от залата (самият аз бях вече веднъж изгонен). Същият съдия, за да ме накаже за дързостта ми, че въобще се явявам да обжалвам решенията на колежката му, първият път ни наложи да плащаме по 300€ на месец на областната управа затова, че се «грижела» за децата ни (вкъщи само аз имах постоянна работа, но вследствие на делата я загубих и останахме само на социални помощи, от които обаче отсега нататък трябваше да даваме половината на службите за закрила, обричайки ни по този начин на мизерия), а последният път отложи преразглеждането на делото вместо след една, след две години (срокът изтича през м. септември т.г.). Колкото до третата инстанция – касационният съд – въобще не мога да стигна до него, защото нямам 4000€, колкото средно трябва да се плати, за да бъде сезиран, а пък финансовата помощ за водене на съдебни дела предвидена от държавата ми се отказва по този повод, с мотив, че «няма сериозни основания» за разглеждане на делото от него. – Както се твърдеше по комунистическо време за «партията» – «ти си права, дори когато грешиш». Днес този «слоган» важи с пълна сила за обсебената от администрацията държава (и съответно съд), която винаги е права – кандидати за изява на ниво местно божество (или избиващи комплекси) никога не са липсвали. Естествено е, че «сгрешилият» поради неопитност или користни подбуди чиновник никога няма да си признае поради опасения да не навреди на кариерата си. Особено пък ако на помощ са му хлъзгавите определения за «най-добър»?! интерес на детето или пък за «отказ от сътрудничество» (за какво, за отказ от децата ни ли?) на родителите. Така че, ако проектът за закон за детето мине в сегашния си вид, гответе се за нов вид тоталитаризъм (информирайте се как са били организирани «лебенсборните» на Хитлер). Ако не беше случилото се със семейството ми във Фр-я, щях да си помисля, че българите са единствено виновните, защото още мислят с понятийната си с-ма наследена от комунизма. Трябва обаче да призная, че явлението (всевластието на държавните институции) обхваща цяла Европа, за което спомага и неконтролируемата наднационална и формалистична директивност на ЕС подкопаваща на практика либералната демокрация. А това е проблем, който тепърва ще изисква мобилизация на силите ни, ако не искаме един ден да бъдем само «тухли от стената».

Боян Петракиев