Постинг
16.10.2010 14:43 -
А?! Мите ти жив ли си? Удобно е, разбира се...
Бях забравил че имам домашен телефон и в първия момент когато чух звъненето чак се стреснах. Като изключим малката бройка възрастни роднини и досадните промоции - друг не се е сещал от години за тази аналогова връзка. Въпреки това, на слушалката е изписан номер който не е сред запаметените и вдигам:
- Ало-оу, Митака съм! Удобно ли е?
- А?! Мите ти жив ли си? Удобно е, разбира се...
- Виж, имам у нас една шевна машина „Сингер” от майка ми. Двуконечна, бачка без грешка - даже още й стоят табелките с фашисткото орле. Без майтап! Ако те интересува, давам я за колкото дадеш.
- Тази машина е класика, но не е немска. Защо не питаш в някой антикварен магазин да я отвържеш?
- Ела бе, мързел! Тамън да се видим, баща ми и той ще се зарадва да те види...
Ясно! Може да не сме се чували с години, но ако дойда и взема да я купя тая антика – голяма радост ще падне!
- Мите, къде ме караш да се катеря по Драгалевци бе, човек? - опитвам да се измъкна с финт, но за кратко.
- Чакай, аз вече не живея при жена ми! Махнах се от змиярника и съм си в нас, при баща ми. На две преки съм от теб, забрави ли?
Няма отърване. Пробвам последен опит за измъкване, но ако и той не проработи – трябва да отида. Какво да го правя?
- Разбира се, че не съм забравил! Що не ми дадеш някакъв джиесем и ще се разберем кога да мина да я видя? Ако аз не я взема, ще опитам да ти намеря купувач..
- Мм-м...нямам джиесем в момента! – отговаря Митака и настъпва дълга пауза.
- Добре! Ще дойда, но нищо не ти обещавам... И вземи се стегни, ебаси! Сто и петдесет кила говедо си, а ми мрънкаш като някоя путка. Какъв е тоя умрял глас дето го вадиш?
- Отдавна съм под сто кила, а и вече съм умрял! Просто никой не го знае още..
- Добре бе, зомби! Привечер ме чакай да мина.
Старата триетажна къща в която живее Митака не е на две, а на повече от пет преки. Като деца, това разстояние го взимахме за минути с колелата и се викахме един по един под прозорците, докато се съберем цялата тайфа. За мач в училището, за уговорен бой със съседния квартал или за да се видим на по бира когато вече порастнахме.
Когато Митко спря да идва на сбирките, от баща му разбрахме че е станал рейнджър и заминал като доброволец в Кабул – Афганистан. Година по-късно, някой пусна грозния слух че се е върнал, но вече не бил със всичкия си.
По време на някакви маневри, българския батальон попаднал на засада и ги запукали с минохвъргачки, но нашите отвърнали на огъня направо от кордона и помляли кирпичените постройки край пътя. После слезли на проучване да търсят недоубити талибани, когато Митака се натъкнал в едно от помещенията на трупа на някакво младо момиче. Разревал се от нерви и преди да си тръгнат, успял да я снима.
Никой не му обърнал внимание, до момента в който не се появил един ден с прясна татуировка на момичето върху ръката си. Новобранецът който му я направил го докладвал в щаба и след кратък разговор с психолога – го отзовали с първия самолет за България.
Мисля си, как директно ще го питам още от вратата дали е истина това което съм чул, след което ще го накарам да си запретне ръкавите. Вместо звънец, от стената стърчат две жички които ги опирам и зачаквам. Стените на стълбищната площадка са целите издраскани с детски рисунки от ключове, като половината са мое творчество от миналия век. Недовършената вещица на Мейдън, маските на Кис, черепа на Моторхед и много символи, но нямам време да ги разпозная защото вратата се отваря и на прага застава баща му:
- Влизай, влизай! Ей тука се събуй и направо в неговата стая! – изкомандва ме старецът, който май не ме позна изобщо.
Антрето в което влизам е пълно с толкова препарирани животни, че забравям на мига да питам каквото и да било. От тавана до земята чак до мокрото помещение в дъното, стените са плътно накичени с всевъзможни птици, глави на елени, рога, порове, катерици и прочие мъртва фауна.
- Той, Митето ги колекционира! – улавя ми шока стареца и се захилва, все едно нищо особено не съм видял.
Вече съм на петдесет процента сигурен, че има поне един луд в къщата. Поне един, и влизам в стаята при втория.
- Ето те, бе-е! Тамън си викам – няма да дойдеш и седнах да си подреждам плочите. Тая помниш ли я?
Митака седи на килима в стаята си, държи една винилова плоча на Хот Чокълет, но за мой ужас – стените на които преди нямаше място от плакати на рок групи, сега са превзети от още препарирани уроди.
- Как да не помня! Онова парче “So You Win Again” го въртеше по сто пъти. – отговарям и директно отивам при шевната машина до прозореца. Включвам я и започвам да я оглеждам, за да спечеля време да се ориентирам в обстановката. Отслабнал е много, но ако го хванат лудите доста ще ме затрудни. Освен това е и с риза с дълги ръкави, така че отлагам въпроса за татуса. Заменям го с нещо по–неглиже, като се правя че навивам калерчето на совалката:
- Мите, как живееш сред толкова смърт бе, копеле?
- Кое бе? Животните ли?! Тоя па! Това е изкуство бе, пич! Красиво мъртво изкуство – като пържолата с гарнитура. Не е ли същото, ама в друга форма?
- Сигурно! Я ми донеси моля те, една чаша вода за пиене и някакво парче плат да видя как върви тегела.
Митака донася нещата и подхваща разговора точно от момента в който го бях прекъснал:
- Половината са мое производство. Научих се от един колега - специалист с който бачкаме в Медицинска академия.
- Чакай, карай на ред, че аз нищо не знам. Разбрах че си се оженил, че събираш препарирани животни, ама какво бачкаш в академията?
- Не успях да се оженя заради майка й! Живяхме у тях в Драгалевци, но с оная дъртата не се харесахме и заради нея се върнах! А в Медицинска бачкам долу в месарницата. Миене, това-онова, добре плащат като за санитар.
- Не знам дали плащат добре, но не си ли мислил за нещо по.... – не мога да намеря синоним на думата „нормално” за да не вземе да се засегне и забождам нос обратно в машината.
- Нормално ли? – отговаря Митака – Няма такова понятие! Освен това, изкарвам кинти от ония с магиите. От цяла София идват клиенти за мъртва вода.
- Каква вода?!
- Така й викат – мъртва. Тази, с която мием труповете - един литър е 50 кинта. Половинката е 30. На седмица си докарвахме поне по стотина лева с колегата, но накрая сам се преебах.
- Какво стана, гепиха ли ви?
- Никой не може да ни гепи! Миналата седмица пак продадох на една, дето я дават по Канал 3 и й разправям, дали може от дистанция да я очисти оная гад – майка й на моята. Тя ми разправя, то оръжието ти е в ръцете! Напръскай я с мъртва вода докато спи, или й я сипи в яденето - до седем дена е довиждане!
- Ти това ли направи?
- Така реших! Изкъпахме една от мършите и си напълних половин шише от минерална вода, сложих го в плика с престилката и право нагоре към нас. Да де, ама точно тогава беше мача с Англия и седнах да го гледам в едно заведение до нас. Така се изнервих от тия нашите балерини, че се насвитках до козирката и като се прибрах, жена ми и дъртата вече спяха. Много ми беше зле и само си оставих плика на закачалката и се пльоснах с дрехите.
- На сутринта като си изтрезнял, сигурно си се отказал...
- Нищо подобно! Събудих се посред нощ, жена ми станала и ми събула обувките и панталона и пак си легнала, а на мене гърлото ми е сухо и ме гори. Ставам, гледам си плика на закачалката си стои непипнат и влизам в кухнята дето спи оная вещица. Изцоках от хладилника цялата Фанта на жена ми и минералната вода на дъртата и тръгвам да си лягам. По едно време си викам, аз що не я напръскам още сега докато спи и пак ставам. Взимам плика от закачалката, престилката вътре – шишето го няма!
- Е, как да го няма?
- Е така, няма! Събудих жена ми и я питам, къде ми е водата от плика, ма? – Сложих ти я вика в хладилника, остави ме да спя, моля ти се! ... Ей, човеко – вярваш ли ми, че изпотроших цялата къща?! Ако дъртата не беше викнала ченгетата – щях да съм ги убил и двете, а после да им препарирам зелките!
- И какво сега?
- Събрах си багажа и се прибрах тука. Сега, чакам да стане една седмица след два дена и то ще си покаже!
- Виж, аз дойдох за шевната машина. Мисля, че работи наистина без грешка но е малко разцентрована. Дай ми малко време да помисля и ще ти кажа дали ще я взема. Става ли?
- Става! Ама гледай да не мислиш повече от два дена, че после може да няма смисъл!
- Ще гледам! Хайде аз да тръгвам, че тази играчка ще ме върне в модния занаят....
- Не си изпи водата?
- Мерси! Не съм жаден...
Излизайки на външната площадка решавам да му задам висящия въпрос за татуса, но виждам как всички препарирани животни сякаш гледат в мене и се отказвам. Така или иначе, след два дни няма да има никакво значение...
- Ало-оу, Митака съм! Удобно ли е?
- А?! Мите ти жив ли си? Удобно е, разбира се...
- Виж, имам у нас една шевна машина „Сингер” от майка ми. Двуконечна, бачка без грешка - даже още й стоят табелките с фашисткото орле. Без майтап! Ако те интересува, давам я за колкото дадеш.
- Тази машина е класика, но не е немска. Защо не питаш в някой антикварен магазин да я отвържеш?
- Ела бе, мързел! Тамън да се видим, баща ми и той ще се зарадва да те види...
Ясно! Може да не сме се чували с години, но ако дойда и взема да я купя тая антика – голяма радост ще падне!
- Мите, къде ме караш да се катеря по Драгалевци бе, човек? - опитвам да се измъкна с финт, но за кратко.
- Чакай, аз вече не живея при жена ми! Махнах се от змиярника и съм си в нас, при баща ми. На две преки съм от теб, забрави ли?
Няма отърване. Пробвам последен опит за измъкване, но ако и той не проработи – трябва да отида. Какво да го правя?
- Разбира се, че не съм забравил! Що не ми дадеш някакъв джиесем и ще се разберем кога да мина да я видя? Ако аз не я взема, ще опитам да ти намеря купувач..
- Мм-м...нямам джиесем в момента! – отговаря Митака и настъпва дълга пауза.
- Добре! Ще дойда, но нищо не ти обещавам... И вземи се стегни, ебаси! Сто и петдесет кила говедо си, а ми мрънкаш като някоя путка. Какъв е тоя умрял глас дето го вадиш?
- Отдавна съм под сто кила, а и вече съм умрял! Просто никой не го знае още..
- Добре бе, зомби! Привечер ме чакай да мина.
Старата триетажна къща в която живее Митака не е на две, а на повече от пет преки. Като деца, това разстояние го взимахме за минути с колелата и се викахме един по един под прозорците, докато се съберем цялата тайфа. За мач в училището, за уговорен бой със съседния квартал или за да се видим на по бира когато вече порастнахме.
Когато Митко спря да идва на сбирките, от баща му разбрахме че е станал рейнджър и заминал като доброволец в Кабул – Афганистан. Година по-късно, някой пусна грозния слух че се е върнал, но вече не бил със всичкия си.
По време на някакви маневри, българския батальон попаднал на засада и ги запукали с минохвъргачки, но нашите отвърнали на огъня направо от кордона и помляли кирпичените постройки край пътя. После слезли на проучване да търсят недоубити талибани, когато Митака се натъкнал в едно от помещенията на трупа на някакво младо момиче. Разревал се от нерви и преди да си тръгнат, успял да я снима.
Никой не му обърнал внимание, до момента в който не се появил един ден с прясна татуировка на момичето върху ръката си. Новобранецът който му я направил го докладвал в щаба и след кратък разговор с психолога – го отзовали с първия самолет за България.
Мисля си, как директно ще го питам още от вратата дали е истина това което съм чул, след което ще го накарам да си запретне ръкавите. Вместо звънец, от стената стърчат две жички които ги опирам и зачаквам. Стените на стълбищната площадка са целите издраскани с детски рисунки от ключове, като половината са мое творчество от миналия век. Недовършената вещица на Мейдън, маските на Кис, черепа на Моторхед и много символи, но нямам време да ги разпозная защото вратата се отваря и на прага застава баща му:
- Влизай, влизай! Ей тука се събуй и направо в неговата стая! – изкомандва ме старецът, който май не ме позна изобщо.
Антрето в което влизам е пълно с толкова препарирани животни, че забравям на мига да питам каквото и да било. От тавана до земята чак до мокрото помещение в дъното, стените са плътно накичени с всевъзможни птици, глави на елени, рога, порове, катерици и прочие мъртва фауна.
- Той, Митето ги колекционира! – улавя ми шока стареца и се захилва, все едно нищо особено не съм видял.
Вече съм на петдесет процента сигурен, че има поне един луд в къщата. Поне един, и влизам в стаята при втория.
- Ето те, бе-е! Тамън си викам – няма да дойдеш и седнах да си подреждам плочите. Тая помниш ли я?
Митака седи на килима в стаята си, държи една винилова плоча на Хот Чокълет, но за мой ужас – стените на които преди нямаше място от плакати на рок групи, сега са превзети от още препарирани уроди.
- Как да не помня! Онова парче “So You Win Again” го въртеше по сто пъти. – отговарям и директно отивам при шевната машина до прозореца. Включвам я и започвам да я оглеждам, за да спечеля време да се ориентирам в обстановката. Отслабнал е много, но ако го хванат лудите доста ще ме затрудни. Освен това е и с риза с дълги ръкави, така че отлагам въпроса за татуса. Заменям го с нещо по–неглиже, като се правя че навивам калерчето на совалката:
- Мите, как живееш сред толкова смърт бе, копеле?
- Кое бе? Животните ли?! Тоя па! Това е изкуство бе, пич! Красиво мъртво изкуство – като пържолата с гарнитура. Не е ли същото, ама в друга форма?
- Сигурно! Я ми донеси моля те, една чаша вода за пиене и някакво парче плат да видя как върви тегела.
Митака донася нещата и подхваща разговора точно от момента в който го бях прекъснал:
- Половината са мое производство. Научих се от един колега - специалист с който бачкаме в Медицинска академия.
- Чакай, карай на ред, че аз нищо не знам. Разбрах че си се оженил, че събираш препарирани животни, ама какво бачкаш в академията?
- Не успях да се оженя заради майка й! Живяхме у тях в Драгалевци, но с оная дъртата не се харесахме и заради нея се върнах! А в Медицинска бачкам долу в месарницата. Миене, това-онова, добре плащат като за санитар.
- Не знам дали плащат добре, но не си ли мислил за нещо по.... – не мога да намеря синоним на думата „нормално” за да не вземе да се засегне и забождам нос обратно в машината.
- Нормално ли? – отговаря Митака – Няма такова понятие! Освен това, изкарвам кинти от ония с магиите. От цяла София идват клиенти за мъртва вода.
- Каква вода?!
- Така й викат – мъртва. Тази, с която мием труповете - един литър е 50 кинта. Половинката е 30. На седмица си докарвахме поне по стотина лева с колегата, но накрая сам се преебах.
- Какво стана, гепиха ли ви?
- Никой не може да ни гепи! Миналата седмица пак продадох на една, дето я дават по Канал 3 и й разправям, дали може от дистанция да я очисти оная гад – майка й на моята. Тя ми разправя, то оръжието ти е в ръцете! Напръскай я с мъртва вода докато спи, или й я сипи в яденето - до седем дена е довиждане!
- Ти това ли направи?
- Така реших! Изкъпахме една от мършите и си напълних половин шише от минерална вода, сложих го в плика с престилката и право нагоре към нас. Да де, ама точно тогава беше мача с Англия и седнах да го гледам в едно заведение до нас. Така се изнервих от тия нашите балерини, че се насвитках до козирката и като се прибрах, жена ми и дъртата вече спяха. Много ми беше зле и само си оставих плика на закачалката и се пльоснах с дрехите.
- На сутринта като си изтрезнял, сигурно си се отказал...
- Нищо подобно! Събудих се посред нощ, жена ми станала и ми събула обувките и панталона и пак си легнала, а на мене гърлото ми е сухо и ме гори. Ставам, гледам си плика на закачалката си стои непипнат и влизам в кухнята дето спи оная вещица. Изцоках от хладилника цялата Фанта на жена ми и минералната вода на дъртата и тръгвам да си лягам. По едно време си викам, аз що не я напръскам още сега докато спи и пак ставам. Взимам плика от закачалката, престилката вътре – шишето го няма!
- Е, как да го няма?
- Е така, няма! Събудих жена ми и я питам, къде ми е водата от плика, ма? – Сложих ти я вика в хладилника, остави ме да спя, моля ти се! ... Ей, човеко – вярваш ли ми, че изпотроших цялата къща?! Ако дъртата не беше викнала ченгетата – щях да съм ги убил и двете, а после да им препарирам зелките!
- И какво сега?
- Събрах си багажа и се прибрах тука. Сега, чакам да стане една седмица след два дена и то ще си покаже!
- Виж, аз дойдох за шевната машина. Мисля, че работи наистина без грешка но е малко разцентрована. Дай ми малко време да помисля и ще ти кажа дали ще я взема. Става ли?
- Става! Ама гледай да не мислиш повече от два дена, че после може да няма смисъл!
- Ще гледам! Хайде аз да тръгвам, че тази играчка ще ме върне в модния занаят....
- Не си изпи водата?
- Мерси! Не съм жаден...
Излизайки на външната площадка решавам да му задам висящия въпрос за татуса, но виждам как всички препарирани животни сякаш гледат в мене и се отказвам. Така или иначе, след два дни няма да има никакво значение...
Няма коментари
Търсене
Най-четени
1. zahariada
2. radostinalassa
3. wonder
4. kvg55
5. planinitenabulgaria
6. varg1
7. leonleonovpom2
8. sparotok
9. mt46
10. deathmetalverses
11. getmans1
12. hadjito
13. samvoin
14. tili
2. radostinalassa
3. wonder
4. kvg55
5. planinitenabulgaria
6. varg1
7. leonleonovpom2
8. sparotok
9. mt46
10. deathmetalverses
11. getmans1
12. hadjito
13. samvoin
14. tili
Най-активни
1. sarang
2. radostinalassa
3. vesonai
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. iw69
2. radostinalassa
3. vesonai
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. iw69
За този блог
Гласове: 2529
Блогрол
