Чудех се как се подхваща тема за безличното, и могат ли изобщо да се напишат редове за мълчаливото, покорно и невдъхновяващо присъствие.

Откъде се черпят красиви слова за лишеното от цвят, форма и орнаментика, след като духовната естетика е обречена да търси емоциите, багрите и пламенните трепети?

Толкова пъти сме виждали тези жени - размити в комфорта на нечий друг живот, малки, мазохистично примирени и всекидневни.

Жени, които подобно на изтривалките, ще поемат грубостта на калните обувки, за да може мъжът да занесе чистите си и отпочинали крака върху нечий чужд цветен килим.

Жените, които търпят с необяснимо постоянство, които се правят, че не забелязват, че са нежелани и които живеят, за да заслужат честта да бъдат нечия притурка.

Преди няколко години наблюдавах съквартирантите си, младо семейство на около 30 и..., наглед нормални и задружни, почти представително идилични.

Работеха заедно, общ бизнес. След края на деня пристигаха и тя започваше да хлопа тенджерите, да чисти, да готви домашни с детето, докато патриархът разпъваше вестник и вдигаше крака на табуретката.

Тя толкова беше вглъбена в стремежа си да огрее навсякъде и да достави комфорт, че не съзираше нищо нередно в тази картинка.

Един път присъствах на крайно неудобната сценка, в която той я наруга пред очите ми, защото му сервирала храната твърде гореща. Ми духай бе, пич! Прекипя ми от грубото отношение и казах, че ако ми беше мъж, бих му навряла с удоволствие манджата, барабар с посудата в най-долната част на гърба и отговорът ме смая: "Ооо, така си намерила. Префърцунена работа е твойто." И един кротичък, полувиновен, извинителен смях от страна на съпругата...

Ихх, ма верно?:) Значи, видите ли, това било НОРМА, а моето напомняло патология. Да цениш и да бъдеш ценен, да уважаваш и да бъдеш уважаван, са нещо като ирелевантни бълвочи на амбициозни феминистки, онези които са "намерили" главанаци, които да им помагат и се отнасят към тях с любов - мдаааа. Ей, жИна, дай ракията! Там е истината.

Любовта не унижава - послушанието е за кучетата, а мълчаливото сливане с интериора е за тапетите. Що за извратена нелепост е идеята, че мъжът трябва да има проза вкъщи и да си набавя лириката отвън?

В този псевдобаланс ли е истината, така ли се купува щастие и така ли трябва да се запишем в житейската хроника - "болногледачката, прислужницата, изтривалката на..."?



Извиняват деспотите до себе си, третиращи ги като сополи; в началото стискат зъби, после вече - не, защото сами са си повярвали, че са сополи наистина и са прегърнали участта.

Сополът зъби няма, нито кости - досаден е, ненужен, бърше се с кърпа и се захвърля...

А убедиш ли себе си, че не струваш като единица извън подобно кошмарно съжителство, май обратен път няма...