Постинг
27.09.2021 05:24 -
Някога
Някога беше различно, по-просто и лесно,
имаше малко, но всичко, каквото е нужно,
гледах полегнал в тревата небето ни звездно,
тичахме, бихме се, падахме, пеехме дружно.
Всяка звезда ми разказваше своята орис,
име и цвят, запечатани здраво в душата,
гледам нагоре сега, и изпълва ме горест,
няма я вече, потънала в прах е мечтата.
Детски очи, телефон, технологии разни,
вперени в този екран са от сутрин до здрач,
пример от мама и татко, все думи прекрасни,
следват децата ни нас, в този немощен свят.
Гледаме цвете в саксия, поливано рядко,
сухо расте и измъчено, трудно цъфти,
щом светлината му липсва, изкуствено лято
топли душата му детска, напират сълзи.
Казват, светът е различен, и хората също,
стар динозавър не бива да дава съвети,
няма го вече и словото тежко, могъщо,
лее се само носталгия нежна в куплети.
Бедни дечица, отрупани с грижи безплодни,
пълни с живот, но без слънце, без капка мечти,
нямаме време да бъдем родители годни,
всеки от нас пред компютъра нещо реди.
Ще се оправят, дочувам наоколо често,
нашата кръв са, по-умни и смели, по-силни,
ала надежда не виждам, сърцето горещо,
разум и чувства, тъгуват по спомени свидни.
Този свят нов е, модерен, но аз не разбирам,
кой го създаде такъв, и превръща в пустиня,
седнал в бетонната клетка, решетки откривам,
тихо раздира душата ми мрежа мобилна.
А тишината ми шепне отново напевно,
слънцето грее усмихнато, дъжд ме вали,
капките носят наслада за тялото тленно,
гледат ме странно, с насмешка от шумни коли.
Мокър, унесен, и с поглед зареян в небето,
крача напред, към забравени вече мечти,
пръски от локви напомнят росата в полето,
детска искра пак в очите ми ярко трепти.
имаше малко, но всичко, каквото е нужно,
гледах полегнал в тревата небето ни звездно,
тичахме, бихме се, падахме, пеехме дружно.
Всяка звезда ми разказваше своята орис,
име и цвят, запечатани здраво в душата,
гледам нагоре сега, и изпълва ме горест,
няма я вече, потънала в прах е мечтата.
Детски очи, телефон, технологии разни,
вперени в този екран са от сутрин до здрач,
пример от мама и татко, все думи прекрасни,
следват децата ни нас, в този немощен свят.
Гледаме цвете в саксия, поливано рядко,
сухо расте и измъчено, трудно цъфти,
щом светлината му липсва, изкуствено лято
топли душата му детска, напират сълзи.
Казват, светът е различен, и хората също,
стар динозавър не бива да дава съвети,
няма го вече и словото тежко, могъщо,
лее се само носталгия нежна в куплети.
Бедни дечица, отрупани с грижи безплодни,
пълни с живот, но без слънце, без капка мечти,
нямаме време да бъдем родители годни,
всеки от нас пред компютъра нещо реди.
Ще се оправят, дочувам наоколо често,
нашата кръв са, по-умни и смели, по-силни,
ала надежда не виждам, сърцето горещо,
разум и чувства, тъгуват по спомени свидни.
Този свят нов е, модерен, но аз не разбирам,
кой го създаде такъв, и превръща в пустиня,
седнал в бетонната клетка, решетки откривам,
тихо раздира душата ми мрежа мобилна.
А тишината ми шепне отново напевно,
слънцето грее усмихнато, дъжд ме вали,
капките носят наслада за тялото тленно,
гледат ме странно, с насмешка от шумни коли.
Мокър, унесен, и с поглед зареян в небето,
крача напред, към забравени вече мечти,
пръски от локви напомнят росата в полето,
детска искра пак в очите ми ярко трепти.
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.