Издателството „Алпина пъблишър“ подготвя за публикуване книгата на бившия американски военен анализатор Даниел Елсберг „Машината на страшния съд: Откровенията на разработчика на плана за ядрена война“, която разказва за опасността и безразсъдството на американската ядрена политика.

В нея Д. Елсберг, легендарният разузнавач, който публикува „Пентагонските документи“ за войната във Виетнам през 1971 г., разкрива подробностите за американската ядрена програма, която предполага атомната бомбардировка над СССР.

„Когато Втората световна война приключи“, пише Елсберг, „само една страна има население, въоръжени сили, индустриален и научен потенциал, които могат да издържат на военната сила на Съединените щати – Съветският съюз, въпреки безпрецедентните военни опустошения и загуби“ , Ето защо, според анализатора, СССР е станал целта на САЩ веднага след като те придобиват атомната бомба.

Още през 1944 г., пламенният антикомунист генерал Гроувс, който е отговорен за изпълнението на „Проекта Манхатън“, казва пред полския физик Юзеф Ротблат по време на съвместна обяд в Лос Аламос, че според него, проектът винаги е бил насочен срещу съветите. На 30 Август 1945 генерал-майор Лорис Норстад, заместник-началник на генералния щаб за планиране на ВВСизпраща на Гроувс документ, където като цели на евентуална бъдеща ядрена атака са включени 15 „ключови съветски градове“, начело с Москва и 20 „големи съветски градове“, включително Ленинград, както и броят на атомните бомби, необходими за унищожаването на всеки от тях. За Москва и Ленинград са предназначени по шест бомби.

Защо не се осъществява първият план за ядрена атака

Въпреки това, както признава Д. Елсберг, през 1945 г. САЩ не бомбардират СССР само поради една причина – те все още нямат достатъчно атомни бомби. Към края на годината те разполагат едва с две

Първият официален план за война срещу Съветския съюз от ноември 1947 г. предвижда удари по 24 съветски града с помощта на 34 бомби.

Но по това време в американския арсенал има само 13 бомби, от които може би само седем са в бойна готовност. „Тази информация – отбелязва авторът на книгата – е строго секретна. Президентът Хари Труман не е официално информиран за броя на ядрените боеприпаси преди 3 април 1947 г. и е шокиран да научи, че има толкова малко от тях“.

Два месеца по-рано Обединеният комитет на началник щабовете уведомява министъра на отбраната и министъра на военноморските сили, че запасите от ядрени оръжия са „недостатъчни“ за изискванията за национална сигурност. Чак до края на 1948 г. всички произведени боеприпаси (плутониеви имплозивни бомби тип тази, хвърлена по Нагасаки) са играчки и се смятат за „експериментални образци“.

През октомври 1947 г., Обединеният комитет на началник щабовете, с председател адмирал Уилям Лихи информира Комисията за атомна енергия, че „от военна гледна точка, ще са нужни около 400 атомни бомби, равни по мощ на тази, пусната над Нагасаки“, за нанасяне на удар по около 100 града. Целевата дата за получаване на способността да се „унищожи страната“ (концепция, която е родена в щаба на Военновъздушните сили, занимаващ се с подготовката на препоръките) е 1-ви януари 1953.

До средата на 1948 г. плановете на ВВС влизат в съответствие със запаса на оръжие, макар че тези запаси са все още по-ниски от тези, които Обединеният комитет на началник щабовете счита за достатъчни. Планът по това време предвижда изстрелване по 20 града на 50 бомби. Тези 50 бомби действително влизат в арсенала до 30 юни 1948 г. За Москва са предназначени осем бомби, а за Ленинград – седем.

Генерал Къртис Лемей ръководи стратегическото командване на военновъздушните сили на САЩ (SAC) през октомври 1948 г. Той изготвя свой „Извънреден план за военни операции“, който изисква от SAC „да изгради капацитет до ниво, което би позволило да бъде доставен целия запас от атомни бомби за един масивен удар“. Основните цели са градове и индустриални обекти, както и правителствени контролни центрове. Целите на втората фаза включват петролни рафинерии, две трети от които са разположени в 16 съветски града. Планът предвижда удари срещу 70 съветски града, с използването на 133 атомни бомби. Това според оценките би могло да доведе до смъртта на 2,7 милиона души в 70 целеви градове и на други 4 милиона души другаде.

През октомври 1949 г. освен „Извънредния план за военни операции“ се е увеличил и броят на целевите градове до 104, а броят на използваните бомби до 220. Още 72 бомби са останали в резерва за прилагането на повторния удар.

Необходимите за това 292 бомби са готови до 30 юни 1950 г. AEC, бюджетът на който е увеличен тройно от Тръмп след блокадата на Берлин и след първия съветски ядрен опит през – поставят производството на бомби тип „Нагасаки“ на поточната линия. Епохата на „ядрения дефицит“, в терминологията на Пентагона, отстъпва място на ерата на „ядреното изобилие“. Необходимите за унищожаването на цялата страна 400 бомби влизат в арсенала на 1 януари 1951 г., две години по-рано от предвидения срок.