Много е трудно човек да разпусне със смях, като е гладен, казва популярният актьор Много е трудно човек да разпусне със смях, като е гладен, казва популярният актьор

Павел Поппандов е на 63 години, един от най-популярните български актьори. Снимал се е в повече от 50 български игрални филма, сред които най-известни са “Оркестър без име”, “Войната на таралежите”, “Вчера”, “Лавина”, “Васко да Гама от село Рупча” (тв-сериал) и др. В началото на 90-те става известен като член на “Клуб НЛО” заедно с Георги Мамалев, Велко Кънев, Катя Евро (групата е основана след филма “Оркестър без име” още през 80-те години), но по-късно я напуска, несъгласен с хумора, който се прави в телевизиите сега. В момента Поппандов е актьор в Сатиричния театър и играе в пиесите “Детектор на лъжата” (с Филип Трифонов и Албена Колева, дъщеря на Тодор Колев), в “Натрапникът” от Франсис Вебер (заедно с млади актьори от театъра) и др.

Поппандов е кореняк софиянец, опитал е различни професии преди да стане актьор, включително е бил шофьор на такси. В последните години е водил рубрики в някои вестници, в които дава съвети в стил “Домашен майстор - направи си сам”.

- Г-н Поппандов, ако влезете в ролята на президента Първанов, какво ще бъде вашето пожелание към всички българи за новата 2010 г.?

- Да нямат среща с три професии - поп, адвокат и лекар.

- Във вашите очи финансовата криза изглежда като комедия, трагикомедия или драма?

- Тя е особено зловеща драма. В момента вървят благотворителни акции за набиране на средства за нуждаещи се, медиите постоянно ни облъчват да бъдем състрадателни и да се вслушаме в гласа призоваващ за помощ. Но не е ли това чудовищно питам аз - един псевдо доктор да задели 25 милиона, които са били предназначени за благотворителност и тези пари да се върнат обратно в хазната и да не бъдат изразходени, защото той няма как да вземе своето от тези пари?! (Б. р. – Поппандов има предвид парите, отпуснати от държавата за лечение на деца в чужбина, които са останали неизразходвани за по-миналата година). Уникално престъпление, бих го сравнил с мародерството.

Павел Поппандов (легналият) в сцена от “Натрапникът” в Сатиричния театър, с младите актьори Слав Бойчев и Явор Борисов. Снимка: авторът

- Във филма “Оркестър без име” повечето актьори играете с истинските си имена и дадохте клетва - да останете приятели. Изпълнихте ли я?

- Естествено, че си оставаме приятели, макар че много черти от характера ни се промениха, най-вече времето, в което живеем, ги промени. Не мога да не отбележа, че липсват тези уникални майстори, които ни свързаха в едно - Станислав Стратиев, Людмил Кирков - и за съжаление това няма да се повтори. Но, от друга страна, определено мога да кажа, че съм щастлив, защото съм имал възможност да работя с тези хора. Няма нищо по хубаво за професията да попаднеш на истински професионалисти, които да извадят таланта от теб на показ, това са хора, от които можеш само да учиш. Та филмите, които едно време правихме, поглеждам на тях с носталгия, която с течение на времето се задълбочава, всяка година си отиват хора с които съм работил на сцената или снимачната площадка. Наскоро Крикор Азарян си отиде, аз с него съм имал една единствена среща в моята дългогодишна практика, но тя остави трайна следа в съзнанието ми и винаги ще я помня.

- Останаха ли мъже, като в “Оркестър без име”, които да смучат бонбони “тик- так” , да пушат цигари “Кент” и да се грижат за отчаяните от мъжете си съпруги?

- Такива хора е имало и ще има. Няма да забравя ценния съвет, който ми даде моят учител Боян Дановски - цялата история да е подплатена с житейска истина, зрителят да разпознава себе си в човека на екрана или човека на сцената, тогава ти го печелиш, ставаш му по-мил и по-разбираем. Не е задължително положителното да излиза на преден план, но друго е да разпознаеш себе си, защото човек не е изцяло положителен или отрицателен и затова търси истината за себе си, как изглежда отстрани. Това е важно условие за нашата професия - актьор, иначе се откъсваш от живота и става някак си кухо, фалшиво, пресилено.

- Засвидетелствахте подкрепа за своя приятел Велко Кънев в борбата с рака…?

- Аз съм сигурен, че на когото и да се е случило от нас, близки, приятели и колеги, всеки би бил съпричастен и би подал ръка в такъв труден момент. Но аз вярвам, че Велко ще се оправи, той е силен характер, и освен това не е чак толкова драматично положението, както го описват някои медии. Очаквам след време Велко отново да се качи на сцената, там където му е мястото.

- Според статистиката ракът и алкохолът най-често покосяват актьорите?

- Ако говорим за алкохола в краен стадий, той наистина е болестно състояние. Но тези двете болести са истинско изпитание за човека през целия му живот, медицината засега още няма имунизация срещу тях. Историята помни случаи с велики държавници, които имат всичко на разположение, но, в крайна сметка, си отиват от рак - Франсоа Митеран така го застигна смъртта.

Павел Поппандов. Снимка: авторът

Но алкохолизмът има особено отношение към актьорската професия, защото е пагубен за нея. Целият авторитет, всичко което си направил, дълги години си градил, може да зачеркнеш за един миг, под въздействието на алкохола. Ако човек не съумее да контролира този порив, изгубва себе си, професията, а понякога и приятелите.

- Снимахте се в популярна тв-реклама за мастика. Обичате ли мастика?

- Не пия мастика, защото вкусът й ми наподобява на детски сироп за кашлица и ме връща назад във времето, когато насила пиех лечебната отвара. Предпочитам ракия от региона на Бургас, защото познавам технологията и знам, че правят качествени продукти!

- Филми с ваше участие преди 10 ноември 1989 година са били цензурирани под една или друга форма - орязвани, сваляни от екран. Мислил ли сте да емигрирате?

- На “Равновесие” му бяха отрязали финала, а преди това “Кратко слънце” изгря замалко. Но никога не ми е минавала мисъл да емигрирам, още повече, че човек да се реши на тази стъпка трябва да е много млад, необременен, трябва да е духовно настроен за различната култура, да е превъзмогнал носталгията по роднини и приятели, да не говорим за нашата професия на артистите, където има примери с Ваня Цветкова, Жоро Стайков… Отиваш някъде, а не знаеш езика. А това е единственото оръдие на труда, без него си загубен, затова - както ти е отредено - стой си Стойчо в България, майната й на Швейцария.

- С актьорите от клуб НЛО развихте телевизионния скеч, а после се разделихте…?

- Телевизионният скеч е особена сфера за актьорите, без да искам да влизам в ролята на съдник на мои колеги актьори, които смятат, че е смешно да се облекат в женски рокли… И си слагат силиконови подплънки, вместо гърди, смятат, че това е смешно. Това е едно старо демодирано театро, освен това, ако в един такъв скеч ти не казваш нещо съществено и то не е подплатено с драматургия, ти няма смисъл да го правиш и да занимаваш публиката.

Това е единствената причина аз да прекратя своето участие в Клуб НЛО, защото започнахме да изневеряваме на този стил и аз взех окончателно решение за себе си, че моето място не е там, с уговорката да не ставам съдник на никого. Това е моето виждане за къс телевизионен скеч - да се смееш, но да има и върху какво да се замислиш. Сега типично българския елемент е заглушен от американския хумор. Не съм привърженик на тази школа в хумора и забавлението - винаги ме е дразнило подлагането на смях в тъпи диалози (б. р. – има предвид озвучаването със смях във филми, шоута и др.).

Това принизява зрителя, защо той да не прецени къде да се засмее? И веднага задавам въпрос - защо в “Алф” няма такъв смях? Защото ще го превърнат в световна глупост. Но да не забравяме, че за “Алф” работят 20 души сценаристи, 30 души са гегаджиите, които измислят дали ще бутне чашата с мляко, или то ще изкипи и някой ще тръгне да го маха с голи ръце, дали в микровълновата печка ще сложи металната тенджера и тя ще започне да бълва искри. Затова аз го наричам произведение на изкуството. И когато и да го завъртят по телевизията, винаги има аудитория, но имаме вече приемственост на поколенията с един такъв сериал!

Павел Поппандов проверява декора преди представлението на “Детектор на лъжата” в Сатиричния театър. Снимка: авторът

- Какво мислите за rent a star (звездите под наем) които присъстват на частни партита, тържества, шоу програми?

- Аз стоя далеч от звездите, но много важно е кой те наема и за каква публика. Когато се нарушат тези принципи и стане важно за колко те наема - тогава става страшно и безсмислено.

- Какво мислите за политическите актьори, в чиито ръце е новата власт?

- Аз съм добронамерено настроен към тях и с голямо внимание следя всичко, което се случва в държавата, колкото и да звучи невероятно започна разтурянето на една сформирала се хайка, която психически разстрои цяла България с техните похищения и отвличания. Та тези друг вид натрапници известни като “Наглите”, бяха заловени и сега съм в очакване да заловят и “Още по-наглите”, които всъщност са подбудителите и виновниците за тази ситуация. И в това отношение на решителност и твърдост ми допада Бойко Борисов, симпатизирам на неговия речник, той говори разбираемо за обикновения българин, независимо от това, че говори от първо лице. Засега делата и постъпките му имат покритие, това, което реши, това прави. Новият министър на културата, който е артист, показа, че министерството на културата има визия и изграден рефлекс срещу нагаждачите, бездарниците в изкуството. Също проявява воля и решителност в създаването на изкуството и неговото съхранение.

- В момента сме в състояние на финансова криза, но тя като че ли е подминала театъра?

- Там е работата, че много здраво се усеща финансовата криза в театъра. Защото това, което ние изкарваме като продукт - а смея да твърдя че нашият театър, Сатирата, е производителен и печеливш - след годишния отчет парите от печалбата отиват в министерството на финансите, на всеобщата хранилка. И след като театрите все още нямат делегирани бюджети, той се разпределя на час по лъжичка между всички, макар че не всички участват поравно в неговото формиране.

Павел Поппандов. Снимка: авторът

Но кризата се отразява, защото намаляват бюджетната субсидия на министерството на културата, респективно за театъра, киното, Народната библиотека, това действа тягостно на духа на нацията. Възниква въпросът - кой е виновник за натрапването на тази криза?! Това мен много по ме интересува, но за съжаление вината този път не е само наша, а глобална.

- Негативизмът на кризата неминуемо се е отразил на съзнанието на хората, в забавлението ли намират утеха?

- Много трудно човек може да разпусне чрез смехотерапия когато е гладен, когато е ограбен, когато се чувства онеправдан, когато очаква да се вдигне цената на електроенергията и топлоенергията, когато плаща високи цени за консумативи, това го изважда от духовно-физическо равновесие. Дори и представлението да е чудесно, всеки човек трудно би могъл да седне и напълно да се освободи от напрежението, породено от криза.

- Пиесата “Натрапникът” на Франсис Вебер, в която участвате, има успех не само пред софийската публика, но и в много градове на страната. На какво се дължи това?

- По степен на важност - на автора Франсис Вебер (б. а. – познат е и от “Вечеря за тъпаци”), успешното партньорство между Държавния Сатиричен Театър и МОНТФИЗ Арт Груп, режисьора Николай Гундаров и не на последно място младите актьори, които играят с хъс и желание - това е тайната за успеха!

За разлика от другите театрални трупи ние пътуваме до останалите градове от страната с декор, музикално оформление, екип от сценични работници. А не като някои колеги, които обиграват чадъри, маси, столове, не ползват никакъв декор, а наглостта им стига дотам, че правят две представления в един ден - спомням си един фрапантен случай. Но театралният карък ги споходи при гастрол извън столицата, актьорите от трупата закъсняват с повече от обявения толеранс, публиката се изнервя, когато излизат на сцената, първото го претупват за 30 - 35 минути, за да не закъснеят за второто представление. Но тези номера вече не минават, хората искат да им мирише на театър, да са съпричастни с това, което се случва на сцената, и реагират.

- Как си партнирате с младите актьори (Слав Бойчев и Явор Борисов)?

- Чудесно ни протича работа и по време на репетиция и на сцената, да използвам този тинейджърски лаф - “Кефя се” - докато съм в тяхната компания, защото имат невероятен талант на актьори, това се усеща по време на нашето сценично партньорство, и с всяко следващо представление придобиват огромно желание за игра. Но най-хубавото е, че те са млади и не са обременени от професионалната завист, която рано или късно слага по-дълбок или плитък отпечатък.

- След толкова представления, които изиграхте, имаме ли вече очертания профил на Натрапника в обществото?

- Ако погледна от висините на годините и житейския опит, които съм придобил, Натрапника го виждам в очите и лицето на българските политици, това е нашият нов съвременен натрапник, особено когато политик натрапи някого в театъра, тогава става страшно. Ние от Сатирата вече го изживяхме този момент с един псевдо професор.Та казвам ви от това по-страшно за мен няма.

- Никога не сте крили, че изпитвате особена почит към Людмил Кирков. Той ли ви помогна да израснете в киното?

- Аз с него имам 6 игрални филма. Естествено, има и много други хора, които уважавам и са допринесли за моето израстване в киното, но умишлено няма да спомена имена, за да не се почуства някой пренебрегнат за сметка на друг. Всички, с които съм работил, са били изявени кинаджии, но при Людмил ситуацията е друга - ние създадохме едно трайно приятелство във времето. Спомням си сега, когато снимахме филма “Петък вечер”, уговорката ни беше аз да играя главната роля, а той я повери на Велко. Човекът започна да изпитва неудобство, че Велко по му нарежда филмовия пасианс. И една вечер се събрахме на сладки приказки и аз взех да го подпитвам, абе кажи, нещо има, нещо те измъчва. Той ми вика – “Павка, приятелю, абе по ми се връзва Велко за тази роля”. При което аз го прегърнах, поздравих го, това е чудесно, все пак ти си режисьора и си виждаш филма. След този мой жест се видя известно успокоение у него. Той е такъв човек, затова е и Людмил.