Австралийското семейство и серийни убийци Дейвид и Катрин Бърни обичали разнообразието в секса. Двамата се запознават още като деца и започват криминалната си кариера със серия от обири. Излизайки от затвора през 1985г., те започват да отвличат млади момичета, които завързвали за леглото у дома си, за да може Дейв да ги изнасилва многократно, докато Катрин наблюдава отстрани. Когато той приключел с мъченията, те отвеждали момичето на някое усамотено място, където го удушавали и захвърляли тялото му.

Улица „Мурхауз“ №3

 

Къщата на улица „Мурхауз“ №3

Къщата на улица „Мурхауз“ №3 в предградието Уиладжи в град Пърт, Западна Австралия, представлявала неподържано бяло бунгало с две спални. Градината била буренясала и изсъхнала, а стените плачели за бояджийска четка.

Това била най-грозната къща на улицата и единствената й хубава черта била, че в сравнение с нея останалите къщи наоколо изглеждали като дворци.

Точно тази неугледна постройка щяла да се превърне в най-прочутата къща в Австралия. Хората щели да намаляват колите си, минавайки покрай нея. Тя щяла да стане също толкова скандална за австралийците, колкото стаята на ужасите на 213 „Оксфорд Апартмънтс“ в Милуоки била за американците, или 10 „Рилингтън Плейс“ и 25 „Кромуел Стрийт“ в Лондон, за британците.

Точно в 213 „Оксфорд Апартмънтс“, от 1988 до 1991г., 28-годишният Джефри Дамър убива 17 млади мъже, изнасилва и осакатява труповете им и яде от телата им.

В началото на 50-те години, на 10 „Рилингтън Плейс“, благодушният бивш полицейски служител, некрофил и сериен убиец Джон Кристи убива жертвите си, прави секс с труповете им и погребва телата им в задния двор, под дъските на пода или в кухини в стените.

През 70-те и 80-те години, на 25 „Кромуел Стрийт“, работникът Фред Уест и неговата съпруга Роуз изнасилват, изтезават и убиват жертвите си, погребвайки девет от телата им в задния си двор.

Къщата на улица „Мурхауз“ №3 се превръща в австралийската Къща на ужасите. Тя била любовно гнездо, килия за мъчения и зала за екзекуции за Дейвид и Катрин Бърни, които, също като сем. Уест, били семейна двойка серийни убийци – най-рядката форма на серийни убийци в света.

Сем. Бърни не било много придричиво към жертвите си. Важното било да са жени. Възрастта на жертвите им варира от 15 до 31 години. Когато чувствали нужда да убиват, те погегляли по магистралите на Пърт и качвали в колата си стопаджийки или други жени, които имали нужда от транспорт.

Техните жертви никога не се усъмнявали в дружелюбната двойка, докато не станело твърде късно. Под острието на нож, те бивали откарвани на улица „Мурхауз“, където сем. Бърни ги завързвало и подлагало на извратените си сексуални фантазии. Късметлийте бивали приспивани със свръх доза приспивателни и след това удушавани. По-малко благополучните бивали убивани с нож или брадва, докато седяли в собствения си плитък гроб в една борова гора, намираща се недалеч от Пърт.

Сериен убиец в Пърт

 

Денис Карън Браун

На 5 ноември 1986г., когато изчезва 21-годишната Денис Карън Браун, детектив Пол Фъргюсън решава че си има работа със сериен убиец. Тя била четвъртата изчезнала млада жена за последните 27 дни. Такива неща обикновено не се случвали в Пърт. В другите големи австралийски градове като Сидни и Мелбърн, да, но не и в Пърт.

Всички липсващи жени идвали от добри семейства и било крайно невероятно да изчезнат без основателна причина. Фъргюсън бил елиминирал всяка възможност за връзка между тях, търсейки евентуални тайни женени любовници или проблеми с наркотиците, но без резултат.

Инстинктите на детектива, тренирани от годините опит, му казвали че в града вилнее сериен убиец. Сериен убиец, който имал силата да отвлича младите жени и да ги кара да изчезват. Това, което обърквало Фъргюсън, било че две от издирваните момичета не били изчезнали напълно, защото техните приятели и роднини били получавали писма и телефонни обаждания от тях, след като вече били обявени за издирване.

Петнадесетгодишната Сузана Кенди била изпратила две писма на родителите си, едно от Пърт и другото от близкото пристанище Фримантъл, в първите две седмици след изчезването си. В тях тя казвала, че е добре и че скоро ще се върне. А Денис Браун била телефонирала на една приятелка в деня след изчезването си, за да й каже че всичко е наред. След това никой не чул нищо повече от тях. Нещо определено не било както трябва. Фъргюсън се опасявал от най-лошото.

Той се консултирал с бившия шеф на Отдела за криминално разследване, Бил Нийлсън, който се съгласил с неговата теория за серийния убиец.

Навремето Бил Нийлсън бил заловил серийния убиец Ерик Едгар Кук – добродушен шофьор на камион, който убива безмилостно шестима души, и вероятно още двама, в началото на 60-те години, което го превръща в най-прочутия убиец в историята на Западна Австралия. Нийлсън го бил изправил пред правосъдието и с очите си видял как Кук увисва на въжето в затвора във Фримантъл през 1964г.

Пробивът

На 10 ноември, пет дни след изчезването на Денис Браун, детектив Фъргюсън и сержант Винс Катич получили следата, на която така отчаяно се надявали. Те чули по радиостанцията, че една млада, полугола жена била влязла с препъване в малкия търговски комплекс в Уиладжи и била отведена в полицейския участък в Палмира.

Смятайки че това може да е липсващата Денис Браун, двамата се забързали към участъка. Там, обаче заварили едно 16-годишно момиче, което им разказало удивителна история. Ужасената тинейджърка казала че предната вечер е била заплашена с нож и отвлечена от мъж и жена, които я попитали за посоката, докато тя си вървяла по улицата недалеч от дома си.

Тя била откарана в една къща в Уиладжи, където двамата разкъсали дрехите й, преди да оковат ръцете и краката й за леглото. Момичето казало,че мъжът я изнасилил многократно, докато жената гледала отстрани. Двамата дори обсъждали как възнамеряват да инжектират кокаин в главичката на пениса на мъжа, за да продължи ерекцията му по-дълго.

На следващата сутрин, след като мъжът отишъл на работа, жената освободила момичето от веригите и я накарала да се обади на родителите си и да им каже, че е пренощувала при приятели и всичко с нея е наред. Докато говорела по телефона, девойката проявила достатъчно съобразителност да запомни написаният на апарата номер.

Тогава се позвънило на входната врата и жената излязла от спалнята, за да отвори, както девойката предположила, на наркодилъра. През това време момичето успяло да намери един отворен прозорец и избягало. Тя дала на полицията подробно описание на похитителите си, както и техният адрес и телефонен номер.

Когато момичето споменало на детективите Фъргюсън и Катич за телефонното обаждане до родителите си, което била принудена на направи, те веднага заподозрели че същата двойка може би е отговорна и за отвличането на други две жени, които били изчезнали при подобни обстоятелства.

Те не се съмнявали също така, че щом похитителите са позволили на момичето да види лицата им, то те са възнамерявали да я убият, когато приключат с нея. В такъв случай било много вероятно двамата да са убивали и преди, може би многократно.

Катрин Маргарет Бърни

Момичето завело въоръженият екип от детективи до порутената бяла къща на улица „Мурхауз“. Там нямало никого. Двама от полицаите се скрили в микробуса, който бил паркиран на алеята и задържали много нервната и напрегната Катрин Маргарет Бърни, когато тя се прибрала в къщи. Тя им казала къде могат да намерят мъжът й. Минути по-късно, другите детективи прибрали Дейвид Джон Бърни от склада за резервни части, където работел.

Семейство Бърни енергично отричало обвиненията на момичето. Те заявили, че тя била дошла с тях, за да пушат заедно марихуана и била участвала доброволно в секса. Дейвид признал, че е правил секс с нея, но твърдял че не я е изнасилвал. При обиска на къщата им била открита чантата на девойката и един пакет цигари, който тя нарочно била скрила като доказателство че е била там. Нищо, обаче не доказвало обвинението в изнасилване или свързвало семейството с другите изчезнали жени.

Осъзнавайки че ще им трябва самопризнание, което да потвърди подозренията им, Фъргюсън и Катич се надявали, че един от двамата ще се пречупи по време на тежкия разпит и поне ще си признае за изнасилването на момичето. В момента била нейната дума срещу тяхната. Фъргюсън и Катич въртяли на шиш двамата Бърни поотделно. В крайна сметка Дейвид бил този, който не издържал.

В малко след 19:00ч. същата вечер, детектив Катич казал на Дейвид полу на шега: „Вече се стъмва. Най-добре да взимаме лопатите и да ги изкопаем“.

За негово удивление, Бърни отговорил: „Добре. Те са четири“. Детективът не могъл да повярва на ушите си.

Откриването на телата

Дейвид Бърни

Когато й казали за самопризнанието на любимия й, Катрин Бърни също се пречупила. Двамата се съгласили да отведат полицията до мястото, където били погребани телата, недалеч от града. Дейвид Бърни се държал така, сякаш бил свалил някакъв товар от плещите си. Той говорел спокойно с детективите, докато насочвал конвоят на север от града към гората Стейт Форест.

Конвоят се движел по „Уоннеру Роуд“ и навлязъл в боровите гори. Бърни бил толкова спокоен и бъбрел толкова много, че изпуснал мястото и се наложило да правят обратен завой. Мижейки в мрака, Дейвид разпознал черният път, който водел от магистралата към тъмнината на боровата плантация Нангара.

На около 350м. навътре в гората Бърни ги инструктирал да спрат. Той посочил към една пясъчна могила. „Копайте там“ - казал той. След минути полицаите разровили трупът на Денис Карън Браун, която била обявена за изчезнала само преди пет дни.

Гробът на една от жертвите на Бърни

След като оставили охрана до плиткия гроб, Бърни насочил конвоят по магистралата към пикник районът в Гленийгълс, близо до Армадейл. След половинчасов път той казал на полицаите да отбият в гората по един тесен черен път. Разложеното тяло на 22-годишната Мери Франсиз Нийлсън, която била изчезнала на 6 октомври, било открито на един склон, на 35м. от пътя.

След още един километър надолу по пътя, Бърни посочил към гроба на 15-годишната Сузана Кенди, която била изчезнала на 19 октомври. Детектив Катич бил изумен, че никой от двамата Бърни не показва каквато и да е емоция или притеснение от изравянето на телата. Те дори изглежда се наслаждавали, че са център на вниманието.

Тогава Катрин Бърни казала, че е неин ред. Тя изявила желание да посочи местоположението на следващия гроб, където била заровена 31-годишната Ноелин Патерсън, коята двамата били отвлекли и убили на 30 октомври.

Катрин надълго и нашироко обяснила на полицията, че не била харесала Ноелин още от мига, в който тя и Дейвид я отвлекли. Тя била доволна, че жената е мъртва. Когато показала гробът на полицията, тя се изплюла върху него. Освен това Катрин като че ли се гордеела от факта, че е успяла да открие гробът сама. Сякаш не искала Дейвид Бърни да обере цялата слава.

Когато вече си тръгвали, Дейвид Бърни коментирал пред Катич: „Каква безмислена загуба на млад живот“.

Детективите не хранели абсолютно никакви съмнения, че ако младото момиче не се било измъкнало през този ден, убийствата са щели да продължат. Психиатрите, призовани към случая, се съгласили че Катрин Бърни не би могла да убива сама. Тя не била от този тип жени. Но тихата майка на шест деца била тотално обсебена от Дейвид Бърни и би направила всичко за него, включително и убийство.

Тя дори била готова да отнеме и собственият си живот заради него. Когато той се привързал твърде много към една от жертвите им, Катрин обърнала ножът към себе си и казала, че предпочита да умре от собствената си ръка, отколкото да го види как се влюбва в друга.

Дейвид Бърни бил напълно различна история. Продукт на отчайващо бедно семейство, той бил израснал по държавни заведения и в затвора и винаги се връщал зад решетките.

Като Бони и Клайд

Дейвид Джон Бърни бил най-голямото от шест деца. Маргарет и Джон Бърни правели всичко за децата си, но времената били трудни. Властите непрекъснато ги отнемали от родителите им и ги вкарвали в домове. Майката и бащата на Дейвид имали дълга история на хронични алкохолици.

По времето на убийствата, майката на Дейвид живеела в бедстваща мизерия. Нейният мъничък апартамент бил затрупан от хранителни отпадъци, мръсни съдове, пълни пепелници и счупени мебели. Мястото било покрито с прах и мръсотия. Тя не била виждала най-големият си син от години. Бащата на Дейвид Бърни починал през 1986г., след дълго боледуване.

Катрин и Дейвид се срещнали за първи път като деца, когато семействата им живеели врата до врата. Животът на Катрин също бил изпълнен с отчаяние и обреченост. Майка й била умряла, когато тя била само на десет месеца и тя била изпратена да живее при баща си в Южна Африка. Той я изпратил обратно в Австралия след две години и тя била осиновена от баба си и дядо си. Тъжното малко момиченце, което рядко се усмихвало, нямало много приятели. На другите деца им било забранено да си играят с нея и още преди да тръгне на училище, нейното съзнание било белязано от самотата. Тя отчаяно искала да бъде обичана. Тя щяла да открие тази любов в лицето на Дейвид Бърни по-късно в живота си. Но това чувство щяло да й донесе самота и отчаяние, които тя дори не подозирала че съществуват.

Дейвид Бърни се срещнал отново с Катрин, когато и двамата били тинейджъри. Той вече разполагал с дълго криминално досие. Единственият път, когато той показал някакво желание за промяна, било в началото на 60-те, когато започнал да се обучава за жокей.

Но, както с повечето неща в живота му, и това не продължило дълго. Неговият треньор Ерик Парнам си спомня Бърни като бледо, болнаво момче. Когато отишъл да го вземе от дома му, той бил шокиран от вида на порутената колиба, заобиколена от глутница кучета. Бърни останал в конюшните почти цяла година и показал достатъчно способности, за да се превърне в добър жокей.

Парнам го изгонил, когато дочул, че Бърни е ограбил възрастният собственик на един пансион. Той бил извършил този обир заедно с Катрин. Те били започнали една криминална кариера, която вкарала и двама им в затвора.

На 11 юни 1969г., Дейвид и Катрин пледирали за виновни по 11 обвинения в кражба. Съдът разбрал, че Катрин е бременна от друг мъж. Тя получила пробация, а Бърни бил изпратен в затвора за девет месеца.

Най-сетне заедно

На 9 юли 1969г. двамата отново били изправени пред съда по още осем обвинения във влизане с взлом и кражба. Те пледирали за виновни и Бърни получил още три години към присъдата си. Пробацията на Катрин била удължена с още четири години.

На 21 юни 1970г., Бърни избягал от затвора Карнет и се събрал отново с любимата си. Когато били заловени на 10 юли, срещу тях били повдигнати 53 обвинения в кражба, взлом и незаконно отнемане на превозни средства. Сред вещите им били открити дрехи, перуки, завивки, радиа, храна, книги, 100 пръчки експлозив и три фитила. Катрин признала, че е знаела, че върши нещо лошо, но обичала Бърни толкова много, че би направила всичко заради него. Тя щяла да получи възможност да докаже думите си през следващите години.

Бърни получил две и половина години, а Катрин шест месеца затвор. Новороденото й бебе било изпратено за отглеждане в държавно заведение. Когато излязла от затвора след няколко месеца, Катрин си намерила работа като домашна прислужница при едно семейство във Фримантъл.

За първи път в живота си, кльощавата млада жена изглежда била намерила щастието. Синът на семейството, Доналд Маклоглан, се влюбил в нея и двамата се оженили на 31 май 1972г. Това бил и 21-ят рожден ден на Катрин. Скоро след това тя родила и първото от шестте им деца. Те нарекли момченцето „Малкия Дони“, на баща му. Седем месеца по-късно Дони бил прегазен от кола пред очите на майка си. Впоследствие, психиатрите наблягат на значението на тази трагедия за бъдещото развитие на Катрин.

Освен това бракът й не бил от щастливите. Катрин тъгувала по Дейвид Бърни.

Никой не се изненадал, когато тя зарязала семейството си. Те живеели в общинско жилище в работническото предградие Виктория Парк. Катрин трябвало да се грижи за безработния си съпруг, няколкото си деца, баща си и чичо си. Мястото приличало на кочина. Тя не се гордеела нито с децата, нито с дома си. Парите никога не стигали за храна. Един ден тя позвънила на съпруга си, за да му каже, че няма да се върне повече. Тя се била срещала тайно с Дейвид Бърни през последните две години и сега щяла да остане с него.

Тя се събрала с Дейвид след тринадесет години раздяла. Макар двамата никога да не се оженили, Катрин сменила името си на Бърни и станала негова съпруга по съжителство.

Нестандартно семейство

Джеймс Бърни

Но съжителството в семейство Бърни далеч не било нормално. Сексуалният апетит на Дейвид бил неутолим. Неговият по-малък брат Джеймс отседнал при тях за кратко, когато бил освободен от затвора, където лежал за гавра с шестгодишната си племенница. Той казал на репортерите: „Когато излязох от затвора нямаше къде да отида. Не можех да отида при майка ми, защото я бях ударил и имах ограничителна заповед. Така че Дейвид и Катрин ме приютиха. Те не ми се зарадваха особено и Дейвид постоянно казваше, че ще ме убие ако не се държа прилично“.

Джеймс разказал също, че Дейвид Бърни имал малко приятели, страшно си падал по извратения секс и притежавал огромна колекция от порнографски филми. „Той трябваше да прави секс по четири-пет пъти на ден“ – разказва Джеймс. – „Виждал съм го да си бие подкожна инжекция, за да обезчувстви пенисът си. След това правеше секс. Дейвид имаше много жени. Винаги се намираше някоя, с която да го прави“.

Убийствата започнали през 1986г. Дейвид и Катрин вече били опитали всички сексуални номера и имали нужда от нова тръпка. Те обсъдили възможността за отвличане и изнасилване. Бърни възбудил съучастничката си, казвайки й че ще получи невероятни оргазми само като го гледа как обладава някоя вързана жена. Катрин му повярвала.

Мери Нийлсън

Първият им шанс се появил на 6 октомври 1986г., когато в дома на Бърни дошла 22-годишната студентка Мери Нийлсън, която искала да купи от него автомобилни гуми.

Мери учела психилогоия в Университета в Западна Австралия и работела на непълен работен ден в един деликатесен магазин.

Тя била видяна за последен път да си тръгва от магазина, отивайки на лекции. Но Мери така и не се появила в университета. Колата й била открита шест дни по-късно на един паркинг, намиращ се срещу полицейско управление. Дейвид Бърни я бил закарал там.

Щом Мери Нийлсън влязла в къщата на Бърни, тя била заплашена с нож, вързана и окована за леглото със запушена уста. Катрин гледала как нейният любим изнасилва многократно момичето. Тя му задавала въпроси кое го възбужда най-много. Така щяла да знае как да го задоволява сама.

Катрин знаела, че Мери Нийлсън ще трябва да умре. Но тя и Дейвид все още не били обсъждали този въпрос. Същата нощ те откарали момичето в Националния парк Гленийгълс, където Бърни я изнасилил отново, след което увил найлоново въже около врата й и бавно го затегнал с клон от дърво.

Мери Нийлсън се задушила до смърт в краката му. След това Бърни я намушкал по цялото тяло с нож и я погребал в плитък гроб. Той казал на Катрин, че прободните рани ще позволят на газовете да излязат от тялото, докато то се разлага. Той бил прочел това в някаква книга.

Страст към убийство

Дейвид Бърни

Второто убийство се случило след две седмици, когато те отвлекли хубавата 15-годишна Сузана Кенди, която стопирала коли на магистралата Стърлинг в Клеърмонт. Отличната ученичка живеела в Недландс с родителите си, двамата си братя и сестра си.

Баща й бил един от най-добрите офталмолог-хирурзи в Западна Австралия. След изчезването й, сем. Бърни я накарало да изпрати писма до семейството си, в които ги уверявала че е добре. Но те се страхували за живота й.

Двамата Бърни били обикаляли с часове в търсене на жертва, преди да попаднат на Сузана. Щом се качила в колата им, те опряли нож в гърлото й и завързали ръцете й. Тя била откарана в къщата в Уиладжи, където била окована за леглото и изнасилена.

Когато Бърни приключил с изнасилването, Катрин се присъединила към тях в леглото. Тя знаела, че това възбужда любимият й. След като утолили страстите си, Бърни се опитал да удуши момичето с найлонова връв, но тя изпаднала в истерия и станала неконтролируема. Тогава убийците натъпкали гърлото й с приспивателни хапчета. Щом Сузана заспала, Дейвид отново увил кордата около врата й и казал на Катрин да му докаже неугасващата си любов, като убие момичето.

Катрин охотно се подчинила. Тя затегнала бавно въжето около шията на Сузана, докато тя спряла да диша. Дейвид Бърни стоял до леглото и наблюдавал. Когато я попитали по-късно защо го е направила, Катрин отговорила: „Защото исках да видя колко съм силна вътре в себе си. Не почувствах нищо. Беше точно както очаквах. Бях готова да го следвам до края на света и да направя всичко, за да задоволя желанията му. Тя беше женска. Женските нараняват и унищожават мъжете“.

Те заровили Сузана Кенди близо до гроба на Мери Нийлсън в гората Стейт Форест.

На 1 ноември те видели 31-годишната Ноелин Патерсън да стои край колата си на магистралата Канинг, в Източен Фримантъл. Тя била управител в голф клуба в Недландс и се връщала от работа, когато й свършил бензинът. Ноелин живеела с майка си в гористото предградие Биктон, на брега на река Суон.

Тя била много популярна дама и членовете на клуба я описвали като чаровна и учтива.

Ноелин не се поколебала да се качи в колата на дружелюбната двойка. Щом влязла те опряли нож в гърлото й, завързали я и й казали да не мърда, или ще бъде убита. Те я откарала на улица „Мурхауз“, където Бърни я оковал за леглото и я изнасилил многократно.

Катрин Бърни намразила Ноелин Патерсън още в мига, в който я видяла. Красивата, елегантна Ноелин била всичко, което Катрин искала да бъде. Още повече, че Дейвид бил във възторг от нея. Първоначално те смятали да убият Ноелин още същата вечер, но Дейвид отложил смъртта й и това вбесило Катрин. Тя виждала, че губи мъжът си. В един момент тя насочила нож към сърцето си и заплашила да се убие, ако той не избере една от тях.

Бърни държал Ноелин като затворник в продължение на три дни, докато Катрин не настояла да я убият. Той я заставил да изпие свръх доза приспивателни и я удушил, под зоркия поглед на Катрин. Те отнесли тялото й в гората и го погребали край другите. Катрин Бърни с огромно удоволствие хвърляла лопатите с пръст връху лицето на мъртвата жена.

Убийствата продължават

На 5 ноември зловещите любовници отвличат 21-годишната Денис Браун, която чакала автобусът на магистрала Стърлинг. С опрян в гърлото нож, тя била откарана на улица „Мурхауз“, където преживяла съдбата на предшественичките си. На следващия следобед Катрин и Дейвид я откарали в боровата плантация Уоннеру. Пътувайки натам те замалко щели да качат в колата си още една жертва. След залавянето на семейните убийци, една 19-годишна студентка казала на полицията, че двамата й били предложили да я закарат.

Тя се връщала от университета и вървяла по „Пинджар Роуд“ в Уоннеру, когато една кола спряла до нея. Вътре имало двама души отпред и още един човек свит на задната седалка. По-късно момичето осъзнало, че това вероятно е била Денис Браун.

Студентката разказва: „Почувствах се неспокойно. Шофьорът беше мъж, а до него седеше жена. Мъжът гледаше надолу, избягвайки погледът ми, а жената пиеше ром с кола от кутия. Стори ми се странно, че тя пие по това време на деня. Той не ме погледна през цялото време. Само жената говореше. Тя ме попита дали искам да ме закарат донякъде. Аз казах:`Не, живея наблизо`“.

„Те продължиха да стоят там и аз погледнах на задната седалка, където видях една малка фигура с къса, кестенява коса, да лежи на седалката. Помислих си, че това е синът или дъщеря им. Човекът приличаше на заспал и, въпреки момчешката прическа, аз имах чувството че е момиче. Казах им отново, че не искам да се качвам при тях, защото ходенето е добро упражнение. Мъжът вдигна очи за първи път и ме огледа добре, преди да извърне поглед отново. Тогава се появиха и други коли и аз си тръгнах, а те продължиха да седят в колата. Накрая потеглиха и направиха обратен завой, насочвайки се към боровата плантация. Чак когато видях наистина ясна снимка на Катрин Бърни във вестника, осъзнах кои са били те. Някой трябва да е бдял над мен в онзи ден. Не знам какво би ми се случило, ако се бях качила в онази кола“.

Оказвайки се на сигурно място в гората, Дейвид Бърни изнасилил отново Денис на задната седалка, преди да настъпи нощта. След това двамата извлекли момичето от колата и той я нападнал отново, забивайки нож във врата й, докато я изнасилвал за пореден път.

Денис не умряла веднага. Катрин Бърни извадила един по-голям нож и настояла Дейвид да я наръга отново. Той не се дърпал много. Бърни забивал острието отново и отново, докато Денис не затихнала в краката му. Убедени, че момичето е вече мъртво, двамата изкопали плитък гроб и хвърлили тялото му в него.

Докато заравяли Денис с пясък, тя се надигнала и седнала в гроба си. Бърни грабнал една брадва и я забил с всичка сила в черепа й. Но момичето се изправило отново. Тогава той обърнал брадвата от тъпата страна и разбил главата й. След това двамата довършили заравянето на дупката.

На Катрин й идва до гуша

Катрин Бърни

Бруталното убийство на Денис Браун оказало лош ефект върху Катрин Бърни. Тя харесвала сексът, който правели с жертвите си. И нямала нищо против жените да бъдат удушавани и намушквани до смърт. Но след последното убийство, тя решила че не би могла да се справи с това още веднъж. Може би затова тя оставила следващата им жертва незавързана и сама в спалнята.

По-късно тя казва на полицията: „Някак си стигнах до решението, че рано или късно, трябва да се сложи край. Стигнах до положение, в което не знаех какво да правя. Реших, че съм готова да й дам шанс“.

„Знаех, че Дейвид ще я убие и то вероятно още същата нощ. Просто ми беше дошло до гуша от убийства. Помислих си, че ако нещо не се случи скоро, ще продължим да го правим до без край“.

„Дълбоко вътре в ума ми имаше и друг страх. Ужасно се страхувах, че ще ми се наложи да присъствам на още едно убийство, като това на Денис Браун, момичето което той уби с брадва. Исках да избегна това на всяка цена. Подсъзнателно бях стигнала до решението, че наистина не ми пука дали момичето ще избяга или не. Когато установих, че е избягала, почувствах тръпка на ужас да минава по гърба ми. Помислих си: `Дейвид ще бъде бесен. Какво ще му кажа?`“.

На 12 ноември 1986г., Дейвид Джон Бърни и Катрин Маргарет Бърни се явяват пред съда, където биват обвинени в четири предумишлени убийства. Обществото било възмутено от престъпленията им и пред сградата на съда се била събрала голяма тълпа. Самата зала била строго охранявана от полицията.

Дейвид и Катрин Бърни били въведени в съда, оковани с белезници за ръцете на придружаващите ги полицаи.

Те стояли безучастно, докато се четяли обвиненията срещу тях. Никой от тях нямал адвокат. Гаранцията им била официално отказана и двамата останали зад решетките до началото на процеса.

Процесът започнал на 10 февруари 1987г. и пред Върховния съд в Пърт се събрала огромна тълпа, която скандирала за връщането на смъртното наказание. „Обесете копелетата!“ – крещяли хората. – „Окачете ги на въжето!“. Двамата убийци били въведени в сградата на съда под засилена полицейска охрана.

Присъдите

Катрин Бърни

Дейвид Бърни пледирал за виновен по четири обвинения в убийство и едно в отвличане и изнасилване, спестявайки на роднините на жертвите си агонията на едно дълго и мъчително дело. „Това е най-малкото, което мога да направя“ – казал той на един детектив. Катрин Бърни не пледирала нищо, тъй като адвокатът й все още очаквал психиатричният доклад, който да установи умствената й стабилност. Тя била призована пред съда по-късно същият месец.

Съдията осъдил Дейвид Бърни на доживотен затвор под строга охрана. Той добавил: „Законът не е достатъчно силен, за да изрази ужасът на обществото към този садистичен убиец, който измъчва, изнасилва и убива четири жени. По мое мнение, Дейвид Джон Бърни представлява такава опасност за обществото, че не бива никога да бъде освобождаван от затвора“.

Дейвид Бърни стоял треперещ на скамейката, докато слушал присъдата си. Самоувереността му се възвърнала, когато бил изведен под строга охрана от залата. Гневната тълпа отвън настоявала за главата му, а той докоснал устните си с ръка и им изпратил въздушна целувка.

След като била обявена за вменяема, Катрин Маргарет Бърни била изправена пред съда, където признала участието си в убийствата. На 3 март 1987г. съдията не се поколебал да издаде същата присъда, която бил получил и нейният любим. Той казал: „Според мен, вие никога не бива да бъдете освобождавана, за да сте заедно с Дейвид Бърни. Трябва да ви бъде забранено да го виждате отново някога“.

Живот в затвора

Дейвид Бърни бил пребиван многократно в затвора и през 1987г. направил опит за самоубийство, след което бил преместен, за негова собствена сигурност, в старото крило на смъртниците в затвора Фримантъл.

През следващите години сем. Бърни рядко слизало от първите страници на вестниците. През първите четири години от раздялата им, те си разменят 2600 писма, но получават отказ на молбите им да сключат брак, да разговарят по телефона и да се срещат наживо.

През 1990г., Дейвид Бърни заявява, че отказът на тези негови права, представлява „много по-сурово наказание, от наложеното ми от закона“. Той казва, че той и Катрин търпят физически и психически страдания и наложената им забрана за свиждания се прави с цел да бъдат докарани до нервен срив и самоубийство.

През 1992г., полицията дава редкият шанс на Дейвид Бърни да излезе за кратко от затвора, надявайки се че ще може да изкопчи от него признания и за други убийства. Петчасовата обиколка на Пърт, в компанията на детективите, не дала никакъв резултат.

През 1993г., личният компютър на Дейвид Бърни бил конфискуван от килията му в затвора Кашуриана, когато в него било открито порнографско съдържание.

На 22 януари 2000г., първият съпруг на Катрин Бърни и баща на шестте й деца, починал внезапно на 59-годишна възраст. Тя поискала да присъства на погребението му, но молбата й била отхвърлена.

Според законите в Западна Австралия, Дейвид и Катрин Бърни щели да получат право за предсрочно освобождаване 20 години след извършването на престъпленията им. Малко вероятно е, обаче която и да е комисия да отмени решението на съдията за доживотен затвор.

Опасенията, че Дейвид Бърни някога може да бъде освободен, изчезват завинаги на 2 октомври 2005г., в 4:30ч., когато 55-годишният убиец бе открит обесен в своята строго охранявана килия. За смъртта му не били установени никакви подозрителни обстоятелства.

   

Тео Ван Гог, правнук на прочутия холандски художник Винсент Ван Гог, също като своят прародител водел доста необикновен живот. Тео бил виден, свободомислещ холандски режисьор, писател, журналист, актьор, продуцент и защитник на свободното слово, който използвал медиите като отворена трибуна, от която да запознава светът със своите скандални гледни точки по въпросите за религията, политиката и моралните стойности на обществото. Прямият и често провокативен начин, по който той изразявал идеологиите си, бързо го направили популярна фигура в Холандия.

Неговите критични възгледи и безцеремонен подход, обаче го правят непопулярен в очите на доста хора. Тео изразявал мнението си без да го е грижа дали то няма да обиди някого. А мнозина се обиждали. Той рязко критикувал християнството и юдеизмът. Най-засегнато, обаче се почувствало мюсюлманското общество, когато веднъж той нарекъл мюсюлманските имигранти в Холандия „е*ачи на кози“.

Гневът срещу Ван Гог достигнал връхната си точка, когато на 29 август 2004г. по телевизията бил излъчен неговият скандален филм „Подчинение“. Сценарият за филма бил дело на холандската феминистка и политически деец Аян Хирси Али. Лентата изобразявала четири полу-голи жени, облечени в дълги прозрачни воали, върху чиято кожа били изписани текстове от Корана, които описвали физическите наказания, полагащи се на непокорните жени. По гърба и краката на някои от тях се виждали червени следи от камшик. Не е изненадващо, че 10-минутният филм предизвиква вълна от ярост сред мюсюлманската общност.

Скоро след излъчването на „Подчинение“, Тео започнал да получава смъртни заплахи. Загрижени за безопасността му, неговите колеги го подтиквали да си наеме охрана. Тео намирал тази идея за доста забавна. Той не вярвал, че някои ще иска да му навреди.

Убитият Тео Ван Гог

В 8:45ч. на 2 ноември 2004г., един непознат, облечен в традиционна мароканска „джелеба“, напада Тео в центъра на Амстердам, докато той отивал с колелото си на работа. Нападателят прострелял Тео Ван Гог и го наръгал многократно в гърдите с нож, като останал равнодушен към молбите за милост на жертвата си. Въпреки смъртоносните си рани Тео успял някак си да пресече улицата, но убиецът му го застигнал и отново го прострелял и намушкал. След това той прерязал гърлото му с касапски нож, докато минувачите гледали случващото се зяпнали от ужас.

Накрая убиецът забил ножът си, на който било нанизано писмо, в гърдите на Тео. Нападателят хукнал да бяга към Оостерпарк, където попаднал в престрелка с полицията, в която били ранени сериозно един полицай и един случаен минувач.

Полицията го пресрещнала точно, когато той излизал от другата страна на парка и той бил прострелян в крака. Атентаторът бил арестуван незабавно и закаран в близката болница. Впоследствие той бил идентифициран като 26-годишният Мохамед Буйери -- ислямски екстремист с холандско и мароканско гражданство, за който се смятало че има връзки с други ислямски военни групировки. Буйери бил мотивиран за убийството от филма „Подчинение“ и от своята омраза към западния свят и онези, които отказват да приемат ценностите на Исляма.

Аян Хирси Али

37-годишната Аян Хирси Али живяла живот, който трудно се поддава на описание. Тя била родена в Сомалия, но била принудена да напусне страната със семейството си, понеже баща й бил политически дисидент. Семейството се местело постоянно, като пребивавало временно в Саудитска Арабия, Етиопия, Кения и Канада. Макар Али да била възпитана според Исляма, тя се бунтувала на неговите учения. Според нея Ислямът бил „назадничав“, а неговият пророк Мохамед бил педофил, тъй като се бил оженил за 12-годишно момиче.

Али напуска Канада и заминава за Холандия, спасявайки се от религиозните окови и бракът, който семейството й уреждало с един неин далечен братовчед. При пристигането си тя получава временен статус на бежанец и няколко години по-късно получава холандско гражданство. Тя изучава политически науки в реномирания Лайденски университет и след завършването си поема ръководството на научно изследване под шапката на Партията на труда, сред чийто основни цели била „интеграцията на жени от чужда националност (предимно мюсюлманки) в холандското общество“. През 2002г. Али напуска Партията на труда, тъй като не смята че тя отстоява достатъчно твърдо позициите си за правата на жените.

Тя намира истинското си място в Холандската либерална партия, която я изстрелва в парламента. Като депутат, Али привлякла общественото внимание към „широко разпространеното, но скрито насилие към мюсюлманските жени“, като например отрязването на гениталии и домашното насилие. Голям брой холандски мюсюлмани били вбесени от нейния критицизъм към Исляма, понеже смятали че тя не интерпретира правилно тяхната религия и грубо омаловажава тяхната вяра. Впоследствие, тя получава многобройни смъртни заплахи и бива принудена да наеме въоръжена охрана.

Недоволството срещу Али достигнало безпрецедентни висини след излъчването на филма „Подчинение“, за който тя била написала сценарият. По време на заснемането на филма, Али и Тео решават да използват силата на визуалния „шок“, за да привлекат вниманието на зрителите и да предадат посланието си, а именно че мюсюлманските религиозни практики „се подчиняват на средновековни обичаи“ и поощряват насилието срещу жените. Не всички били съгласни с това гледище.

Филмът предизвикал смесени реакции сред холандската публика, вариращи от отвращение и гняв до одобрение и възхвала. Въпреки противоположните реакции, Тео и Али успяват да предадат посланието си и да предизвикат фурор по въпроса за правата на жените в мюсюлманската общност в Холандия.

Макар и двамата да знаели, че изразявайки мнението си могат да очакват опасни последици, те избрали да поемат този риск за да предизвикат промяна. Двамата платили невъобразимо висока цена. Тео пожертвал животът си за своите идеи, а Али продължава да живее в непрекъснат страх да не бъде застигната от подобна съдба.

Мохамед Буйери

Мохамед Буйери е роден в западен Амстердам на 8 март 1978г. Той бил единственият син от четирите деца на родителите си -- марокански имигранти. Като дете Буйери бил усърден ученик и получавал високи оценки. По-късно той започва да се интересува от счетоводителство, което изучава в продължение на пет години. След това той се премества в технически институт, където изучава бизнес и ИТ. След няколко години, обаче той напуска без да вземе дипломата си.

Буйери прекарвал доста време в мотаене по улиците на Амстердам и в един момент бил арестуван и пратен в затвора за тежко престъпление. Смята се, че в затвора Буйери се е обърнал към ученията на Исляма. След освобождаването си започва работа като доброволец в един социален център. Той бил харесван от колегите си, които го считали за приятен и умен млад мъж. Но скоро той започнал да има проблеми в работата си, тъй като преминавал през радикална трансформация.

Внезапната промяна у Буйери вероятно била предизвикана от неговия интерес към политиката и терористичните атаки в Съединените Щати от 11 септември 2001г. Смъртта на майка му, която починала от рак през есента на 2002г., също засилила радикализмът му. Той започнал да се облича в традиционни мюсюлмански дрехи и да посещава джамията Ал-Тахид, в която се предполага че са се срещали терористите от 11 септември.

Буйери започнал да се отдръпва от работата и колегите си и накрая напълно прекратил доброволният си труд в центъра. Не се знае дали след това той е започнал нова работа, но е сигурно че е отделял по-голямата част от деня си за религиозни дейности.

Буйери заформил нови приятелства с хора, които споделяли неговите екстремистки възгледи. Един от тях бил 18-годишният ислямски фундаменталист Самир Азуз, който бил арестуван за планирането на бомбен атентат над летище Схипхол и холандският парламент. Смята се, че Буйери бил завързал приятелство и с други опасни ислямски екстремисти, които били наблюдавани от правителството.

По онова време Буйери се присъединил към една военна ислямистка групировка, известна като Мрежата Нофстад. Духовен водач на движението бил роденият в Сирия, 43-годишен Ридуан ал Исар, познат още като „Абу Халед“. Макар първият известен акт на тероризъм на Мрежата Хофстад да било покушението над Тео Ван Гог, смята се че групата е планирала и други атентати. Сред вероятните бъдещи мишени на Мрежата били Аян Хирси и ултранационалистът и член на парламента Геерт Вилдерс.

Когато Буйери бил арестуван в него била открита една поема, озаглавена „Пречистен с кръв“, която подсказвала че той вероятно е очаквал да се превърне в светец след престъплението си.

Писмото, забито в гърдите на Ван Гог

Буйери също бил оставил писмо от 5 страници на тялото на Тео, което съдържало заплахи към Аян Хирси и други холандски политически фигури. Писмото обвинявало Али за това че била обърнала гръб на истината и се била съюзила със силите на злото. Тя, заедно със Съединените Щати, Европа, Холандия и останалите невярващи в Исляма щели „да се срещнат с нещастието си“.

Експертите, които изучили писмото, заявили че неговият „стил говори, че то идва от екстремистка ислямска групировка, която е свързана с терористичната мрежа на Ал Кайда“. Но, връзката на Буйери с прочутата терористична организация не може да бъде официално потвърдена. След залавянето си той отказва да даде информация за убийството и отношенията си с други ислямистки фундаменталисти.

Полицията претърсва апартаментът на Буйери в Амстердам и конфискува неговите компютри, филми и радикална ислямистка литература. Във връзка с убийството били обискирани още четири къщи. Полицията арестува осем заподозряни, за които се смята че са свързани с Мрежата Хофстад и в заговора за убийство. Предполагаемият водач на групата Ридуан ал Исар успява да избяга и местонахождението му е неизвестно.

Двама от задържаните заподозряни били освободени няколко дни след убийството на Тео, поради липса на доказателства. Останалите шестима, всичките от които били ислямистки радикали със северноафрикански произход и на възраст между 19 и 27 години, останали в ареста. Холандската тайна служба съобщила, че „заподозряните са били в контакт с мозъка стоящ зад терористичните атаки в Казабланка от 16 май 2003г. -- ислямисткият екстремист Абделадим Акудад“.

Убийството на Тео Ван Гог предизвиква буря от недоволство сред гражданите на Холандия. В нощта на бруталното покушение, за да отдадат почит на Тео и да покажат подкрепата си към свободата на словото, на централния площад Дам Скуеър в Амстердам се събират 20 000 души, които вдигат шум в продължение на седем минути. Тълпата била екипирана с барабани, свирки, тенджери и тигани, които използвала за да изрази гневът си от трагедията. Седемте минути на шум били последвани от седем минути мълчание в памет на убития Ван Гог.

Напрежението срещу мюсюлманската общност в страната достигнало най-високите си нива от атаките над Световния търговски център през 2001г., насам. Виждайки това, мюсюлманското общество побързало да заклейми убийството и се заклело да смаже всяка следа от военен екстремизъм в редиците си.

Правителството, от своя страна увеличило полицейското присъствие по улиците и ключовите сгради, като правителствени институции, чуждестранни посолства и местата за поклонение. Било отнето холандското гражданство на някои проявени индивиди и били затворени джамии, в които се проповядвали омраза и насилие.

Седмици след убийството на Тео се наблюдавали инциденти на вандализъм и серии от жестоки палежи в цялата страна, повечето от които били насочени към мюсюлманската общност. При една от тези атаки избухва бомба в ислямското начално училище в Айндховен. За щастие нямало пострадали, тъй като терористичният акт се случва в ранните сутрешни часове, но училището претърпяло огромни поражения.

Скоро след ареста на Буйери, Аян Хирси Али и Геерт Вилдерс се укриват, надявайки се да избегнат съдбата на Ван Гог. Според списъка намерен на тялото на Тео, те били следващите мишени, както и други видни холандски личности, които открито критикували Ислямът.

Али намира временно убежище в една американска военноморска база, където остава в продължение на 75 дни под непрекъсната охрана, преди да се върне на работа в Холандия. Когато не работи, тя прекарва по голямата част от времето си, сменяйки различни сигурни убежища, като военни бази и хотели.

Мохамед Буйери

На 11 юли 2005г. Буйери бил изправен пред съда за убийството на Тео Ван Гог. Той бил обвинен и в опит за убийство, притежание на смъртоносно оръжие и в това че бил нарушил нормалният живот и работа на Аян Хирси Али.

През по-голямата част от процеса Буйери стоял безучастно, заявявайки на адвоката си че не иска да участва в делото. Той дори се обърнал с гръб към съдиите, защото не признавал съдебната власт.

На втория ден от процеса, Буйери се обърнал към съда: „Поемам пълна отговорност за действията си. Действах изцяло в името на моята религия“.

Обвинението се борело за доживотна присъда. Отговорът на Буйери бил: „Мога да ви уверя, че някой ден, ако бъда освободен, бих направил абсолютно същото, абсолютно същото“.

В последните си думи към съда Буйери почувствал, че дължи някакво обяснение на майката на Ван Гог:

„Трябва да си призная, че не ви съчувствам, не усещам вашата болка, не мога… Не знам какво е да загубиш дете. Не мога да ви съчувствам… защото вярвам, че вие сте неверница. Аз действах заради убежденията си, а не защото мразех синът ви“.

На 26 юли 2005г. съдът в Амстердам намира Мохамед Буйери за виновен по всички обвинения и го осъжда на доживотен затвор.

Холандският парламент полага всички усилия, за да се увери че докато е в затвора, Буйери ще бъде държан в пълна изолация, за да му се попречи да се превърне в един вид „затворнически пророк“, който вербува останалите затворници да се бият за неговия джихад.

          Публикувано в Атентатори, Богати и известни, Известни случаи, Строго секретно, Терористи | Етикети: Мохамед Буйери, мюсюлмански екстремисти, терористични атентати, Убийството на Тео Ван Гог

Смъртоносната двойка Чарлз Старкуедър и Карил Фюгейт  

През 1958г. деветнайсетгодишният Чарлз Старкуедър бил потънал в отчаяние. Той отчаяно искал да се омъжи за своята непълнолетна приятелка. Той изпитвал отчаяна нужда да изкара малко пари, за да се измъкне от преследващата го мизерия. Повече от всичко на света той копнеел да напусне родния си град в Небраска, където всички го смятали за неудачник.

Той и Карил Фюгейт се впуснали в едно смъртноносно приключение, което хвърлило в ужас цялата страна. Техния зловещ и непокорен дует вдъхновява цяла серия от филми като „Опасни земи“ (1974г.) на Теренс Малик, „Диво сърце“ на Дейвид Линч, „Истински романс“ (1993г.) на Куентин Тарантино и Тони Скот, „Калифорния“ (1993г.) на Доминик Сена и „Родени убийци“ (1994г.) на Оливър Стоун.

Чарли

Чарли Старкуедър бил роден в бедно, необразовано семейство на трудещи се от Линкълн, Небраска, на 24 ноември 1938г. Той бил третото от седемте деца на Гай и Хелън Старкуедър.

Макар децата да били родени в годините на Голямата депресия, те никога не били лишени от храна и подслон. Семейството било бедно, но сплотено и Чарли можел да се похвали с едно спокойно и нормално детство.

Всичко това се променило, когато той тръгнал на училище. Спокойствието, което изпитвал сред близките си, изчезвало в класната стая. Останалите деца се подигравали на лекия му говорен дефект и на кривите му крака.

Чарли бил средно интелигентен, но тъй като никога не взимал участие в учебния процес, бил смятан за бавно възприемащо дете. Освен това той страдал от силно късогледство, което било установено чак на петнайсетата му годишнина и което още повече затруднявало учението му.

Единственият предмет, в който той показвал успехи, били часовете по физическо възпитание. Там, той се чувствал координиран и силен. Спортните му умения били единствения основателен източник за неговото самочувствие. Обратната страна на монетата била, че той използвал тези си способности, за да се бие непрекъснато с останалите момчета в училището. Той си спечелил репутацията на едно от най-лошите и силни деца в Линкълн.

В девети клас той се срещнал с Боб вон Буш. Двамата първо се сбили, но след това се превърнали в най-добри приятели. Боб казва за него: „Той можеше да бъде най-милия човек. Правеше всичко за онези, които харесваше. Освен това с него никога не беше скучно. Всичко обръщаше на майтап. Но той си имаше и друга страна. Можеше да бъде лош и страшно жесток. Когато видеше на улицата някой по-голям, по-добре изглеждащ или по-добре облечен от него, той правеше всичко възможно да принизи бедното копеле до своето собствено ниво“.

Двете момчета били фанатични почитатели на Джеймс Дийн. Те били гледали всичките му филми. Чарли имитирал неговите маниери, дрехи и прическа.

Чарли бил дълбоко чувствителен не само към подигравките на своите съученици, но и към социалното положение и бедността на родителите си. За него бедността била капан, от който не виждал изход. Той се страхувал, че ще попадне в омагьосания кръг на работническата класа – нископлатена работа, съпруга, деца и накрая смърт.

Карил

През 1956г. най-добрият приятел на Чарли, Боб вон Буш, започнал да излиза с Барбара Фюгейт. Скоро Чарли усетил привличане към по-малката й сестра Карил, която току-що била навършила 13 години.

Карил била хубаво момиче с тъмно-кестенява коса и сияйна усмивка. Тя, също като Чарли, имала буен и непостоянен характер и не била особено добра ученичка.

Той се отнасял с нея като с богиня. Благодарение на младостта си, тя го смятала за много готин и не забелязвала очевидните му недостатъци. Карил била впечатлена от колите, външния му вид, силата му – и въпреки бедността му – от това, че той й давал всичко, което искала. Карил означавала всичко за Чарли. Тя успявала дори да го накара да се харесва до известна степен.

Чарли напуснал училище на 16 години и започнал работа като товарач на камиони в склада на Уестърн Нюспейпър Юниън.

Чарлз Старкуедър и Карил Фюгейт

Складът бил близо до училището на Карил и той можел да я вижда всеки ден. Той я научил да шофира, въпреки че по закон тя още нямала право да изкара книжка. Един ден Карил взела колата на Чарли и претърпяла лека катастрофа. Автомобилът бил наполовина собственост на бащата на Чарли и той трябвало да заплати щетите по другата кола. Този случай станал причина за голям скандал между баща и син, който преминал в бой. Чарли трябвало да си намери друго място за живеене.

Той се преместил под наем в къщата, в която живеели младоженците Боб и Барбара Фюгейт. Сега, когато бил прекъснал връзка със семейството си, Карил се превърнала в центъра на неговия живот. Той започнал да разправя на хората, че двамата ще се женят, защото Карил била бременна от него – една лъжа, която стигнала до родителите й и никак не им се харесала.

Чарли напуснал работата си в компанията за хартия и станал боклукчия. Това далеч не било израстване в кариерата, но той го направил за да може да е свободен, когато тя свършва училище. Заплатата му била само 42 долара на седмица, които не стигали за самия него, а какво оставало за двама. Неговата хазяйка не проявила разбиране към паричните му проблеми и заключила стаята му, докато той не се върнел с дължимия наем.

Чарли започнал да се чувства хванат в капана на немотията. Единственият изход, който виждал, бил да направи нещо драматично, като например да обере банка.

Първото убийство

Постепенно, Чарли започнал да се самоубеждава, че за да изкарва пари и да получава полагащото му се уважение, той трябва да води престъпен живот. Един ден той искал да купи плюшена играчка за Карил от една бензиностанция, но осъзнал че няма достатъчно пари. Служителят в бензиностанцията отказал да му даде играчката на кредит. Тогава Чарли се заканил, че ще натрие носа на хората, които го унижавали.

В първия ден на декември 1957г. температурите в Небраска били под нулата и духал безмилостен, студен вятър. Часът бил почти 3 през нощта. Време било да се захваща за работа.

Той взел пушката, която бил задигнал от братовчеда на Боб вон Буш и потеглил към бензиностанцията.

Робърт Колверт

21-годишният Робърт Колверт, който бил унижил Чарли, бил сам на смяна. Ниският, слаб младеж имал млада съпруга, която чакала дете.

Колверт работел по един карбуратор, когато Чарли влязъл в бензиностанцията. Той си купил пакет Кемъл и си тръгнал. Но след няколко минути се върнал обратно. Този път Чарли си купил дъвки и пак си отишъл.

Той паркирал наблизо и си сложил маскировката: омотал лицето си с голяма кърпа и нахлупил шапката си ниско, за да не се вижда червената му коса. Той влязъл обратно в бензиностанцията, въоръжен с пушката и чувал, в който да събере плячката.

Колверт отново работел по колата и дори не чул че някой влиза, докато не усетил дулото опряно в гърба си. Чарли го подкарал към офиса и го накарал да отвори чекмеджето с парите, които изсипал в чувала си. „Отвори сейфа!“ – наредил той, но Колверт му казал че само шефът му знае комбинацията. Чарли приел това обяснение и решил че ще трябва да се задоволи със 100-те долара, които бил намерил в чекмеджето.

Чарли решил да качи Колверт в колата си. Той накарал ужасеният служител да го закара до къщата на Кървавата Мери – една луда старица, която стреляла по всеки, който се осмели да припари до имота й.

След това Чарли накарал Колверт да излезе от колата. Двамата се сборичкали за оръжието, Колверт паднал на ръце и колене и Чарли му теглил един куршум в черепа.

Вестниците вдигнали голям шум около случая и Старкуедър взел предпазни мерки, пребоядисвайки колата си. Но, след това той допуснал някои грешки. Всички знаели, че по-голямата част от откраднатите пари били в монети, но той ги използвал за да си купи дрехи. За щастие, полицията смятала че убийството е дело на случайно преминаващ човек и Чарли бил оставен на мира.

Убийството накарало Старкуедър да почувства за пръв път от дълго време еуфория и спокойствие. Той имал пари. Той имал момиче. Той бил извършил убийство и никой не го закачал. Законът бил безпомощен пред него.

На следващия ден той признал на Карил за убийството. Тази тайна ги обвързала още повече и скрепила съдбите им завинаги.

Когато еуфорията му преминала, Чарли бил изправен пред грубата реалност: той вече бил уволнен от новата си работа като боклукчия; хазяйката му го била изхвърлила на студа, защото не си бил плащал наема; неговото и семейството на Карил били против тяхната връзка и правели всичко възможно да ги разделят. Карил била качила малко тегло и родителите й били сигурни, че тя е бременна. Той бил отчаян.

Семейството на Карил

Във вторник следобед, на 21 януари 1958г., Старкуедър спрял колата си пред бедняшката колиба, която Карил и семейството й наричали свой дом. Къщата и двора били обсипани с боклуци и неизползвани строителни материали. Чарли взел пушката си и почукал на задната врата. Майката на Карил, Велда Бартлет, му отворила.

Велда и Марион Бартлет

Какво наистина се е случило след това е трудно да се каже със сигурност. Самият Старкуедър заявява по-късно, че носил пушката защото се бил надявал да отиде на лов с втория баща на Карил, Марион Бартлет, в опит да поправи отношенията си с него.

Чарли влязъл вътре и чул плачът на двегодишната сестричка на Карил. Велда и Марион му казали, че не искат повече да се среща с дъщеря им. Между тях избухнал шумен скандал и Велда няколко пъти ударила Чарли. Той твърди, че бил излязъл от къщата без пушката си и бил карал наоколо колата си за известно време, преди да се върне да я вземе. Когато го направил Марион буквало го изритал от вратата.

Старкуедър се обадил от един уличен телефон в службата на Марион Бартлет и им казал, че той е болен и няма да идва на работа няколко дни. После той се върнал пред дома на Карил и я зачакал да се върне от училище. Когато й казал какво се било случило, тя се втурнала у дома и започнала да се кара с майка си. Старкуедър я последвал вътре.

Бети Джийн Бартлет

Велда започнала да го удря отново, обвинявайки го че е направил дете на Карил. Той й отвърнал на удара и двамата се боричкали, докато Чарли не се докопал до оръжието си. В този момент в стаята влязъл Марион, държейки в ръката си чук и Старкуедър го застрелял в главата. Тогава Велда го нападнала с нож и той я застрелял в лицето. Това не било достатъчно и той я ударил с приклада на пушката няколко пъти, защото тя се опитвала да се надигне и протягала ръце към бебето си. След това Чарли ударил и бебето с приклада по главата. Детето започнало да пищи.

Старкуедър разказва: „Вдигнах ножа, който държеше дъртата… тръгнах към спалнята… малкото момиче продължаваще да крещи и аз й казах да млъкне, но тя продължаваше и аз хвърлих ножа по нея… казват, че съм я бил уцелил в гърлото, но аз мисля че я ударих в гърдите… После влязох в спалнята. Г-н Бартлет мърдаше и се опитах да го намушкам в гърлото, но ножа не влизаше, затова ударих дръжката отгоре с ръка и той влезе“.

Замазване на следите

Рролята на Карил в това клане и реакцията й към него, така и не получават задоволително обяснение. Впоследствие Карил твърдяла, че била скъсала с Чарли точно преди трагедията и била ужасена от нападението над семейството си.

Тялото на Велда било завлечено във външната тоалетна и хвърлено в дупката. Сестричката на Карил била поставена в кутия за боклук и също била изхвърлена в нужника. Марион Бартлет бил захвърлен в птичарника.

След това Карил и Чарли почистили кръвта и бъркотията и прекарали остатъка от вечерта в пиене на Пепси и ядене на чипс. Те стояли в къщата, на метри разстояние от гниещите трупове на семейството, в продължение на една седмица, като от време на време ходели до магазина.

В дните след убийствата в къщата идвали хора. Карил успявала да ги отпрати с една бележка, закачена на входната врата: „Стойте далече Всички са болни от Грип“.

Един ден пристигнал шефът на Марион Бартлет, за да провери колко е болен, но Карил излязла и му казала, че баща й наистина лежи на легло. После дошли сестрата на Карил, Барбара и съпругът й Боб, но тя обезкуражила и двама им с историята за грипа.

Те не й повярвали и по-късно Боб се върнал с брат си, за да разнищи случая. Този път историята на Карил се променила. Тя им казала през сълзи да си вървят. „Моля ви, не се опитвайте да влезете. Животът на мама е във вашите ръце!“. Братята отишли в полицията.

По-късно дошла полицията и Карил казала и на тях, че семейството й е болно от грип. Когато полицаите я попитали, защо нейният зет би им се обадил, тя им казала че Боб вон Буш не се разбирал добре със семейството й. Тя им се сторила искрена и тъй като не си личало да я грози някаква опасност, те си тръгнали. Боб бил уведомен, че няма причина за притесненията му.

Боб и Барбара, обаче изпратили у Карил една нейна приятелка, която чула друга история. Карил й казала шепнешком: „Един тип е вътре с Чък. Той има автомат. Мисля, че ще ограбят банка“. Приятелката й не казала на Вон Буш, но споделила с баща си, който се обадил в полицията на следващия ден.

Бабата на Карил, Панси, дошла да види роднините си. Карил изглежда знаела, че номерът с грипа няма да мине пред старицата, затова запяла друга песен: „Върви си, бабо. О, бабо, тръгвай си! Животът на мама е в опасност, ако не го направиш“.

Панси се ядосала, че внучка й не я пуска вътре. „Ако не отвориш тази врата на секундата, ще се върна със заповед за обиск. Знам, че Чък е вътре с теб, не се опитвай да ме баламосваш!“.

Карил отказала да я пусне и Панси извикала полицията. По нейно настояване те направили бърз оглед на къщата, дори и без заповед, но не открили нищо нередно. По-късно през същия ден Боб вон Буш настоял полицията да направи по-обстоен оглед на имота, но тя отказала. Междувременно, Гай Старкуедър се опитал да убеди полицаите да приберат синът му за разпит, но и той нямал успех.

Тогава Боб вон Буш и неговият брат отишли и сами претърсили къщата. Карил вече я нямало да ги спре. Един поглед във външния клозет и птичарника потвърдил най-лошите им страхове. Този път полицията му обърнала внимание.

Полицията разпространила заповед за ареста на Чарли Старкуедър и Карил Фюгейт.

Още убийства

Щом Старкуедър и Карил разбрали, че ще е най-добре да напуснат града, те осъзнали че колата на Чарли няма да ги отведе много далеч. Гумите били спаднали. Чарли се опитал да ги поправи, но скоро им се наложило да търсят сервиз.

Те решили да потърсят убежище при 72-годишния семеен приятел на Чарли, Огъст Майер. Човекът бил мил стар ерген, който познавал Чарли от малко момче. Майер имал ферма на около 20 мили извън Линкълн, където Чарли често ходел на лов. На 27 януари двамата бегълци завили с колата си по черния път, водещ към фермата, и незабавно затънали в гъстата кал.

Трудно е да се каже защо – историите на Чарли и Карил били доста противоречиви – но Чарли застрелял Огъст Майер в главата. По-късно той заявил, че го бил направил при самозащита. Сетне Чарли прострелял и кучето на Майер.

Той отнесъл тялото на стария си приятел в една външна постройка и го покрил с одеяло. После той и Карил влезли в дома на Майер, откраднали парите и оръжията му, изяли храната му и легнали да спят.

На следващия ден един съсед им помогнал да изкарат колата от калта и те стигнали до фермата по друг път. Когато Чарли проверил тялото на приятеля си, той бил стреснат от факта, че одеялото било изчезнало. Изплашени, Чарли и Карил се метнали в колата и бързайки да се махнат от фермата, отново минали по калния път. Не било изненадващо, че интелектуално обременената двойка отново заседнала в калта. Те взели оръжията си и зарязали Фордът там.

Каръл Кинг и Робърт Дженсън

Криейки пушките си, двамата се качили на стоп при 17-годишния Робърт Дженсън и 16-годишната Каръл Кинг. Щом влезли в колата, те опрели оръжията си в главите им и Чарли поискал парите им. Той заставил Дженсън да ги откара обратно във фермата на Майер, където имало изоставено скривалище против урагани.

Там, той пуснал шест куршума в главата на Дженсън. Неговата приятелка била простреляна един път в главата. Тялото й било оставено полуголо, с дънките и бельото й смъкнати до глезените. Тя била намушкана многократно с нож в областта на корема и срамните части, но нямало следи от семенна течност в и около вагината й.

Телата на двамата тинейджъри били оставени в скривалището, а Чарли и Карил се качили в тяхната кола. Макар да били говорили как ще избягат в щат Вашингтон, където да потърсят убежище при брата на Чарли, те всъщност направили нещо изключително глупаво. Заминали обратно за Линкълн, където всички ги търсели и познавали.

Като че ли това не било достатъчно глупаво, ами те дори минали покрай дома на Бартлет, за да проверят дали телата на семейството са били открити. Те получили отговор на въпроса си, виждайки паркираните пред дома полицейски коли. Двамата се отправили към най-богатата част на града и заспали в крадената си кола.

На следващия ден, 28 януари 1958г., колата на Старкуедър била забелязана в калта до фермата на Майер. Скоро след това били открити и телата на Майер и двамата тинейджъри.

На върха на света

Макар да бил беден, Чарли бил много добре запознат с богатата част на града, благодарение на работата си като боклукчия. Той избрал голямата къща на 47-годишния приятел на губернатора С. Лауър Уорд, който бил президент на компаниите „Капитал Бридж“ и „Капитал Стийл“.

Лилиан Фенкл

През онази сутрин в дома на индустриалеца били неговата съпруга Клара Уорд, почти глухата им 51-годишна камериерка Лилиан Фенкл и двете им кучета – ретривърът Куини и пуделът Сузи.

Когато Лилиан Фенкл отворила вратата, Чарли насочил оръжието си срещу нея. Карил била в колата. Той наредил на Лилиан да заключи Куини в мазето. Осъзнавайки, че прислужницата има проблем със слуха, той й написал на хартия точно какво иска от нея. Чарли й казал да продължи да приготвя закуската на г-жа Уорд.

Когато Клара Уорд слязла в кухнята, Чарли я уверил че нищо лошо няма да й се случи. Тя запазила спокойствие и се съгласила да му съдейства. Чарли извикал Карил в къщата и накарал г-жа Уорд да й приготви кафе. После момичето отишло в библиотеката и заспало.

Клара Уорд

Чарли заповядал на Клара Уорд да му направи палачинки и да му ги сервира в библиотеката. Когато го направила, той си променил мнението и я накарал да му приготви гофрети. Г-жа Уорд продължавала да пази присъствие на духа и се държала колкото се може по-уважително с него.

Той ликувал над постижението си – една от най-богатите жени в Линкълн прислужвала на него – бившият боклукчия.

В около 13:00ч. Клара Уорд поискала разрешение да се качи горе и да смени обувките си. След няколко минути Чарли я последвал, за да види какво прави. Тя го чакала с оръжие в ръка, но не успяла да го уцели. Чарли я намушкал многократно с нож в областта на шията и гърдите.

Сузи започнала да лае по него и той пречупил врата й с приклада на оръжието си.

След това Чарли се обадил на баща си и му казал да предаде на Боб вон Буш, че ще го убие, задето се бил намесил във връзката му с Карил.

После той седнал да пише писмо, адресирано „единствено до закона“. То представлявало едновременно една изкривена, неграмотна тирада, признание и опит за самооправдание. „Аз и Карил съжаляваме за случилото се, защото аз нараних всички по този начин и Карил също. Но едно нещо ще ви кажа, всички дето дойдоха имаха късмет, че ги оставих живи, дори сестрата на Карил“.

По-късно, двамата натоварили черния Пакард на Уорд с храна и се приготвили да пътуват със стил. Те претърсили къщата и задигнали всичко, което изглеждало ценно.

Финалът

В около 17:30ч. пристигнал вестникът и Чарли бил крайно въодушевен. „Хей, Карил, скивай това! Ние сме звезди! На първата страница сме!“. Той бил достигнал своя зенит. Сега вече бил някой.

С. Лауър Уорд

Половин час по-късно С. Лауър Уорд се прибрал у дома, само за да се озове срещу дулото на оръжието на Старкуедър. След дълго боричкане Чарли най-сетне надвил и застрелял индустриалеца.

Тогава дошъл редът на Лилиан Фенкл. Карил и Чарли я завързали на едно легло и я намушкали до смърт.

На следващия ден сутринта, братовчедът и бизнес партньор на Уорд звънял по телефона, за да провери защо той не е дошъл на работа. Тъй като никой не му отговарял той решил да посети къщата на обяд. Братовчедът влязъл вътре и открил телата на Уорд, неговата съпруга и камериерката. Ретривърът лаел ожесточено в мазето, а Сузи била захвърлена под едно от леглата със счупен врат.

Губернатор Андерсън бил уведомен незабавно за убийството на приятеля му. Той свикал Националната гвардия и те започнали да обикалят улиците, въоръжени с картечници. Родители, с извадени оръжия, тичали да приберат децата си от училище. Градът бил напълно отцепен. Търсенето започнало пряка по пряка. ФБР започнало разследване. Кметът обявил награда в размер на 1000 долара. Самолети били изпратени във въздуха, за да търсят черния Пакард на Уорд.

А къде били избягали „хитрите“ бегълци? Как къде, обратно в дома на родителите на Карил, разбира се! Да, те наистина отишли там, но проявили достатъчно разум да не влизат вътре, понеже на алеята отпред била паркирана кола, а къщата била осветена. Те разбрали, че няма как да се скрият в дома на Бартлет и се насочили към щата Вашингтон.

Те пътували цяла нощ и на следващата сутрин, 29 януари 1958г., пресекли границата с Уайоминг. По пътя те се оглеждали за кола, която да откраднат и накрая се натъкнали на пътуващия търговец Мърл Колисън, който спял в Буика си, паркиран край магистралата.

Чарли събудил търговецът и му съобщил, че ще разменят колите си, но човекът очевидно не се съгласил достатъчно бързо, защото Чарли го прострелял няколко пъти в главата, врата, крака и ръката.

Те оставили мъртвия Колисън на предната седалка, Карил се качила отзад, а Старкуедър запалил колата, но не могъл да разбере как да освободи ръчната спирачка. Няколко минути по-късно, един млад геолог спрял да помогне на двойката, мислейки че имат проблем с колата си.

„Вдигни си ръцете“ – казал Чарли на мъжа, насочвайки оръжието си към него. – „Помогни ми да освободя ръчната или ще те убия“.

Геологът видял мъртвия мъж на предната седалка и осъзнал че ще трябва да вземе оръжието от Старкуедър, ако иска да остане жив. Докато двамата се борели за пушката, до тях спряла колата на заместник-шериф Уилям Роумър.

Гонитбата

Карил незабавно изкочила от колата и се затичала към Роумър, викайки „Отведете ме в полицията!“.

„Аз съм заместник-шериф“ – успокоил я той.

„Той уби човек“ – изхлипала тя и посочила към колата.

Междувременно Чарли се затичал към Пакарда и го подкарал към град Дъглас. Роумър наредил да се блокира пътя и се впуснал в гонитбата. Началникът на полицията в Дъглас, Робърт Айнсли, който в момента бил в колата си заедно с шериф Ърл Хефлин, получил съобщението на Роумър.

Когато Пакарда профучал покрай тях, двамата мъже го последвали, надвишавайки 100 мили в час. Хефлин уцелил задното стъкло на Пакарда с карабината си. Внезапно, Старкуедър спрял рязко точно в средата на пътя.

Двамата опитни служители на реда предпазливо заходили към Пакарда и изчакали Старкуедър да излезе от колата. Те му казали да вдигне ръце, но той не го направил и Айнсли стрелял в земята до краката му. Той му казал да легне на земята, но вместо това Чарли се пресегнал към задния джоб на панталоните си. Мислейки че той прави опит да извади оръжие, Айнсли отново стрелял по него. Чарли решил, че моментът не е подходящ да загащва ризата си и легнал на земята.

Защо бил спрял така внезапно? Защото решил, че е ранен. Всъщност, кървенето от ухото му било от порязване от счупеното задно стъкло. Хефлин бил отвратен. „Той смяташе, че ще изкърви до смърт. Затова спря. Страхливото копеле“.

Страхлив или не, той излязъл на снимките във вестниците като холивудска знаменитост. Окървавен, окован, разрошен, с цигара висяща от устните му, облечен в черно, кожено яке и тесни дънки и обут в бели каубойски ботуши – той изглеждал като перфектния млад, непокорен убиец. Първия американски спонтанен убиец заснет на лента.

От негова перспектива, вариантите за Чарли не били особено обнадеждаващи. Той можел да отиде в газовата камера в Уайоминг за убийството на Мърл Колисън или на електрическия стол в Небраска за убийствата там. Той избрал Небраска и двамата с Карил били екстрадирани в края на януари 1958г. Това, което той не знаел и никой не благоволил да му каже било, че ако бил останал в Уайоминг, Чарли щял вероятно да получи доживотна присъда. Губернаторът на щата бил противник на смъртното наказание.

Задържаната Карил Фюгейт

Междувременно Карил поддържала версията, че е била негова заложница през цялото време, защото Чарли я бил заплашил че ще убие и нея, както бил убил семейството й. Единственият проблем с тази история бил, че била присъствала на всички убийства в Небраска, включително и това на родителите и сестра й.

Чарли и Карил били обвинени в убийство от първа степен и убийство по време на обир. Двамата били съдени като възрастни и ги грозяла реалната опасност да бъдат изпържени на електрическия стол. Обвинението избрало да ги съди за убийството на Робърт Дженсън, тъй като преценило че с него може най-ефикасно да шокира и разгневи съдебните заседатели.

Процесът започнал на 5 май 1958г. Чарли твърдял, че е бил напълно с всичкия си, докато адвокатите му отчаяно се опитвали да го обявят за невменяем. За Чарли и семейството му стигмата да бъдеш луд била по-страшна, от това да бъдеш хладнокръвен убиец.

Първоначално Чарли казал на властите, че Карил няма нищо общо с престъпленията. Първите му думи след ареста били: „Не закачайте момичето. Тя няма абсолютно нищо общо с това“.

Молба за милост

С течение на времето Чарли осъзнал, че Карил се опитва да влезе в образа на негова заложница и тогава започнал да я свързва с престъпленията. Той заявил, че тя била отговорна за няколко от убийствата, както и за всички обезобразявания.

Чарлз Старкуедър в затвора

Един от неговите адвокати отправил крайно емоционална молба към съдебните заседатели: „Това момче е продукт на нашето общество. Нашето общество, което е причина за този индивид, сега иска да го принесе в жертва. Карил Фюгейт би трябвало да получи същото наказание, като този момък, но аз мога да ви кажа още сега, че тя никога няма да получи смъртна присъда. Неговия живот и моя живот са почти идентични до 19-ия ни рожден ден. Аз стоя тук и ридая без да се срамувам. Аз мразех всички и всичко и не можех да се подмазвам на никого. Обществото се отнесе с мен по същия начин, както с Чарлз Старкуедър, но, слава богу аз имах късмета да имам по-добри родители от неговите“.

„Ще ви заведа в крилото на смъртниците, за да го видите прикован на електрическия стол, с обръсната глава и прикачени електроди. И когато шалтера бъде дръпнат, вие ще видите електрическите искри и пушека, които излизат от главата му, изпавената на тила му коса и неговото гърчещо се от тока тяло. Това е ваша отговорност, не моя. Дами и господа, моля ви за живота на Чарлз Старкуедър“.

Съдебните заседатели взели решението си за 24 минути: виновен. Журито категорично настояло за смъртна присъда. Тяхната препоръка била изпълнена на 25 юни 1959г.

Защитата на Карил била построена върху твърдението й, че е била заложница на Старкуедър. Също като Чарли, тя била призната за виновна на 28 ноември 1958г.

Тя получила доживотна присъда, вместо смъртно наказание, тъй като била само на 14 години. Тя била изпратена в женския затвор в Небраска, където лежала до юни 1976г., когато била освободена предсрочно.

Кой е най-големият по площ град в света?

А)Мексико Сити Б)Сао Пауло  В)Мумбай  Г)Хонолулу   Д)Токо

Във въпроса има малка уловка, но това е Хонолулу. Според Хавайския щатски закон от 1907г. Градът и окръгът Хонолулу са едно и също. Окръг Хонолулу обхваща не само целия остров Оаху, но и останалите северозападни хавайски острови, които се простират на 2400 км в Тихия океан.

АКТУАЛНО ОТ ГРАДОВЕ ПО СВЕТА

Това означава, че Хонолулу покрива по-голяма площ от всеки друг град-5509 кв. км. макар че има население само 876 156 души. 72% от ,, града” са покрити с морска вода.

Градът с най-многобройно население в света е Мумбай, Индия, където 12,8 милиона души живеят на 440 кв. км. т.е. по 29000 души ба квадратен километър! Ако се включат всички предградия, най-населеният град е Токио с 35,2 милиона души, живеещи на 13500 кв. км.

Хонолуълу е щатска столица на Хавай, но не се намира на остров Хавай. Той е на Оаху, който е много по-малък, но по-гъсто населен. Хавай е най-изолираното голямо населено място в света.

Островите от Хавайския архипелаг са подаващи се от водата върхове на най-голямата планинска верига в света. Хавай е единственият американски щат, в който се отглежда кафе. Повече от една треата от ананасите в света идват от Хавай и хавайците са най-големите консуматори  на консервирани шунки в света, справяйки се със 7 милиона консеви годишно. Популярността на консервираната шунка изглежда мистериозна, но може евентуално да се обясни със засиленото военно присъствие на острова през войната и с факта, че консервираното месо е значетелно по-удобно при връхлитането на ураган. Консервирана шунка с пържен орис е класика за хавайците.

Капитан Кук е открил Хавайските острови прз 1778г. и ги е нарекъл Сандвич. Кук е убит на Хавай през 1779г.В началото на 19 век островите  са известни като кралство Хавай. Макар че стана американски щат през 1950г.,Хавай е единственият американски щат който все още използва ,, Юниън Джек” като държавно знаме.

Картината на Ван Гог "Ваза с цветя" е намерена и върната в музея

Картината на  Винсент ван Гог, "Ваза с цветя" на стойност Ј 32 000 000, е задържана на летището в Кайро часове  след като беше открадната от музея за втори път.

Творбата, която също се подвизава под името "Макови Цветя", е изчезнала  от музея Махмуд Халил на брега на река Нил в центъра на Кайро.Министър на културата на Египет, Фарук Хосни, потвърди новината, че  на летището са конфискували картината от млад мъж и жена италианци в събота вечер.

Това е вторият случай, когато  платното на холандският  импресионист е открадната от музея.  През 1978 г., се случи отново същото и  две години по-късно  беше върната от часна колекция в Кувейт.В охранителните системи има доста пропуски , заявяват властите. Точна информация от първата кражба на картината никога не са били оповестени. Тогавашния министър на вътрешните работи на Египет каза, че трима египтяни, които участват в обира са били  арестувани и са информирали полицията, къде  е скрито платното. Не е известно обаче дали  крадците са искали някакъв вид "откуп"  за завръщането на картината .

Експерти заявиха, че платното  е рисувано около 1887. Повечето от платната, за които ван Гог е запомнен са сътворени  за  29 месеца, за които се смята, че това е неговият зрял период  от творчеството му преди самоубийството му през 1890 г. на възраст 37.

Колекцията на музея  Халил е  една от най-добрите колекции в Близкия изток на изкуството на 19-ти и 20-и век.Други творби от  19-ти век от френската школа по онова време са Пол Гоген, Гюстав Курбе, Франсоа Миле, Клод Моне, Едуард Мане, Огюст Реноар и Огюст Роден.

 

 

ru.picinmotion.com/process.php

ru.picinmotion.com/process.php

ru.picinmotion.com/process.php

ru.picinmotion.com/process.php

ru.picinmotion.com/process.php