Жана си нацели Криско, но той изобщо не ще и да чуе за огнената дама. Отличничката на Х фактор твърди, че винаги е знаела за качествата на габровеца като певец и артист, а от участието му в „Като две капки вода” и цялата страна разбра за разнородния му талант. Дребничкият рапър, около когото интригите валят като салфетки в чалга заведение обаче настойчиво е приковал вниманието на червенокосата дива. Според екипа на шоуто Жана Бергендорф доста настойчиво и недвусмислено се натискала на певеца, но той непрекъснато отблъсквал атаките й, пиша Слава.

Целта й била да помачка чаршафите с него, а след туй и да спретнат общо дуетно парче, реди мълвата сред гилдията. За двете години, след като стана победител в музикалното шоу за таланти Х фактор тя е направила само две парчета и се надява с трето, съвместно с Криско, популярността му да я изстреля на върха. Глух за мераците и напъните на певачката обаче оставал Криско.

Жана си нацели Криско

Той бягал като дявол от тамян то нея, но гласовитката не го оставяла на мира, а го преследвала дори и в съблекалнята, разкриват потресени сащисаните хора от екипа. В момента той си има гадже и според близки до ексцентричния певец двойката си пасвала идеално. Припомняме, че Жана опита да се свали и с Маги Халваджиян, припомня Kluiki.bg.

Тя нахлула в стаята на дългокосия продуцент, уж да уточнява подробности по предаването. В този момент обаче влезнала и жена му Кремена. Устатницата изобщо не си поплюла, а направо посочила вратата на напористата певица. Дори й изсъскала в лицето, че ако не знае какви ги върши, направо да си стяга багажа и да заминава на село.

Жана си подвила набързо опашката след скандала и оттогава внимавала зорко отново да не настъпи котето, дори не поглеждала Маги в очите, кефят се от екипа на шоуто. Сега обаче Жана решила да се пробва и с Криско, но номера й пак не заработил. Той доста не ласкаво се изказал по неин адрес зад гърба й, а думите, които стигнали до ушите й буквално я довършили.

Хитър ход за сдобряване със Слави Трифонов измисли Любо Нейков. Пълничкият актьор откровено се гаври с Маги Халваджиян в сериала „Столичани в повече“. Както е добре известно, именно той и Евтим Милошев са продуценти на комедията, като първият също участва в нея като актьор.

Любо Нейков се изгаври с Маги Халваджиян

По настояване на Любо в сериала е бил включен герой с изградена визия досущ като Магърдич. Това е шеф в телевизия, който има леко оформена брада и дълга коса, каквито има и Халваджиян. По този начин от продукцията се гаврят с арменеца, тъй като въпросният герой се държи доста просташки, употребявайки немалко алкохол.

Според запознати, Любо Нейков решил да унизи Маги Халваджиян, за да стопли отношенията си със Слави Трифонов. Откакто напусна Дългия и стана много известен и богат, актьорът и бившият му работодател изобщо не си говорят или чуват, възприемайки се един друг единствено като конкуренция.

„Любо винаги е харесвал Слави и е искал приятелството му, но той не е човек, който може много дълго да работи за някого. Какво очакваше, много ясно, че ще опита сам да се развива. Както виждаме, справя се перфектно.“ – разкрива източник на Kliuki.bg.

Говори се, че Любо Нейков вече е даже по-заможен от Слави Трифонов. За последните 10 години закръгленият актьор натрупа цяло състояние чрез собствени проекти като „Столичани в повече“ и „Комиците“. Доходи му носят и постоянните театрални постановки, на които е канен да участва.

Слави има навика да се сърди, когато някой го напусне. Дълго време упрекваше Деси Добрева и Нели Петкова, а с Алекс Раева дори не си говори, но там има намесени и лични чувства. Любо Нейков обаче успя да го настигне като пари и слава, което вбеси Дългия. Сега актьорът му подава ръка чрез осмиването на кръвния му враг Маги Халваджиян и да видим дали шоуменът ще я приеме.

Винаги съм искал да кажа, че в живота си не съжалявам за нищо. Много хора са го казвали, но аз явно никога няма да мога да бъда един от тях. Едно от нещата, за които съжалявам е доста голямо. Направо огромно. Това, че преди години, когато заминах в чужбина, не останах там завинаги. Едно място, където се чувствах истински човек: оценен, платен, възнаграден… просто човек.

Тогава не разсъждавах по начина, по който го правя сега. И сигурно бях по-щастлив. В годините, в които бях на т.нар. гурбет, милеех за родната страна. Присънваха ми се реки и тополи. Опитвах се да усетя от някъде аромата на скара и шопска салата. Да чуя българска реч. Исках да се прибера при семейството си, което всеки ден ми казваше, че нищо в България не се е променило, но аз не вярвах и им обяснявах колко трудно е тук, в другата земя. Колко смешен бях. Колко жалък и повърхностен.

Там въобще не е трудно. Напротив. Прекалено лесно е.

Първото, което очаквах, когато попаднах в тази земя, беше да открия студенина. Неприязън. Дори злоба. Нямаше. Имам чувството, че другите нации са лишени от тези чувства. Там е важно само едно - всеки да си гледа в неговата посока. Нещо, което българинът така и не научи. Никога не ме замесиха в конфликт и никога не чух нищо лошо за себе си. А в България… тук всеки говори за този, когото най-малко познава.

Хората в другите страни са лишени от подобни емоции. За тях най-важното е да работиш добре, да си сигурен като човек, да може да се разчита на теб. Няма и студенина. Усмихнати, приветливи хора. Не прекалено близки, естествено. Но аз и не исках да се сприятелявам с никого. У дома си бях изпатил от „приятели” и познати. Точно това ми липсваше: хора, които ще ти помогнат, ти ще им помогнеш, но никога няма да те занимават с неща, които ама грам не ти влизат в работата.

Второто нещо, което очаквах, беше да гледат на мен като на втора ръка човек. Отново се изненадах. Оцениха ме по това, колко работя, а не какво казвам за себе си или откъде идвам. Не ги интересуваше, дали съм българин/ украинец/ руснак или чех. Нямаше шуробаджанащина и колеги, които са рода на шефа по майчина линия. Или негови любовници, дъщери или сестри, които да бъдат толерирани.

Ако се разболеех или не се чувствах добре, ме пращаха на доктор. Разходите бяха за сметка на работодателя. Не трябваше да се моля, като в България. Да чакам три часа на опашка, сред други болни, кашлящи и кихащи хора. След това да влизам в кабинет, в който ако не оставиш потребителска такса преди прегледа, няма смисъл да влизаш. Нямаше и типичното по български „кажете” - имаше „добър ден” - поздрав, който българинът така и не се научи да използва. Нямаше и преглед, който продължава по-малко и от едно средностатистическо миене на зъби. За пореден път имаше уважение, съпричастност. Все неща, което ние не притежаваме и никога няма и да усвоим. Колкото и да се опитваме и да се надяваме. Просто така сме устроени.

Не се страхувах и да излизам навън. В България се ужасявах от софийските улици. А пък от тези в провинцията направо настръхвах. Мръсни, кални и гнусни. Зад всеки ъгъл дебне: джебчийка, скинар,  болно от бяс куче… или човек. Не знаеш кой ще те наръга, кой ще те ограби. И по-лошото. Дори да го направят, няма кой да те защити.

Дискотеките им нямаха нищо общо с българските. Нямаше мъже със златни ланци. Хостеси по бельо, което служи за пола. Нямаше минимална консумация. Чалга, от която ти се пригажда или пък хаус, който никой не слуша. Музиката не е основен фрагмент от обстановката. Атмосферата е важна. Защото идеята е да се отпуснеш, не да се напиеш и оглушееш. Там влизаш, пиеш и си заминаваш. Като пич…

Сигурно сега пиша като типичен българин. Хваля чуждото и принизявам родното. Но то си е за принизяване. Направо за заклеймяване. Сигурно ще ме разберат само тези, които в момента не живеят в България. Тези, които имат парите и сигурността, която те ти дават. А не изпитват ужаса на мизерията и страха от поредната нещастна година. Много от тях са далече от семействата си. Трудно им е. Тежко им е. Но, когато дойде определена дата от месеца и посетят някоя банка, и изпратят сумата, която семействата им така отчаяно чакат - сигурно се чувстват по-добре. Да, парите не са всичко. Знам го. Но, когато ги нямаш - тогава са всичко. Защото в България, ако нямаш пари/ осигуровки/ дом - ще умреш като куче. На никого, освен на близките ти, няма да му пука за теб.

Когато видиш един друг живот, се питаш: защо заслужих подобна съдба?

И аз се питам същото. Защо трябва да живеем по този начин?! Защо спим, когато можем да работим? После си отговарям: защото няма работа. Иска ми се да работя, както работех там: да давам всичко от себе си, да нямам време дори да седна. Искам да го правя и тук. Но, когато дойде краят на месеца, и в банковата ми сметка получа заплатата, която в момента взимам в България, не откривам смисъл да давам всичко от себе си. Отивам, върша това, което се изисква от мен, и си тръгвам. Никога нищо повече, никога нещо за утре. Не откривам смисъл, защото няма такъв.

Вие сигурно ще ми кажете, че и в България се изкарват пари. Сигурно ще добавите, че трябва да уча, за да успея. Да се реализирам. Но аз уча. И работя. Защото родителите ми получават толкова, колкото да не умрат от глад. Отново българска му работа: детето работи, за да не е в тежест на родителите. Ако се върна на възхваляваната от мен чужбина, ще ви кажа, че там отново не е така. Родителите получават заплати, които им стигат да плащат таксите за университети на децата си, да ги издържат и да им помагат. Моите не могат…. и не ги виня. Не са виновни те.

Затова емигрирайте, докато сте млади. Докато имате силите, които ще са ви нужни, ако отидете някъде, в една друга земя, в която ще бъдете ако не по-щастливи, то поне по-спокойни. Защото спокойствието е най-важното нещо, което един човек може да постигне: спокойствието, че си осигурен/ защитен/ нужен и важен - като личност.

Какво получавате в България: заплата, колкото да не умрете, две кебапчета, колкото да гласувате. Една ракия вечер, колкото да заспите. Едни почивни дни, колкото да си починете. Един живот, колкото да го изживеете.

Ако това не ви стига - заминавайте. На никого няма да му пука, че си тръгвате. Нито един от познатите до болка лица от предизборните клипове, не се интересува, че точно вие утре си хващате сакчето и си тръгвате. Унизени и нещастни, защото напускате страната, в която сте се родили. Но на тази страна не й пука за вас. Важен е само гласът, който евентуално ще дадете, и бъдещето на някой, което този глас ще осигури. Не си го причинявайте. Никой няма да ви е благодарен, че сте се борили.

Дано скоро и аз избягам, но този път няма да се върна. Ще си посадя топола. Ще си направя чужда шопска салата. Ще благодаря всеки ден на създателите на скайп, че благодарение на тях, мога да видя баба и дядо. Но няма да се върна повече. Не съм толкова голям мазохист. Никога повече!